Том Харпър - Тайната на мъртвите

— Кажи ми, ако откриеш нещо.

На улицата дъждът биеше безмилостно. Аби намери тясна алея между две къщи, които я пазеха от дъжда, и извади писмото на Майкъл. Погледна часовника си. Минаваше пет, а в Германия — шест. Вероятно всички вече си бяха тръгнали. Но тя не можеше да чака. Извади телефона си и набра номера, надявайки се, че има достатъчно кредит.

Един глас се обади на немски.

— Търся доктор Грубер, моля.

— Момент. Ще ви прехвърля.

Гласът отстъпи място на електронна мелодия, която й напомни болницата в Черна гора. Тя потрепери. В далечния край на улицата сянка се отдели от една от къщите и тръгна към нея. Мъж в дълъг черен шлифер и старомодна тиролска шапка. Денят беше сумрачен и дъждът замъгляваше зрението й: безформеният шлифер го сливаше с околния мрак.

— Ало? — Мъжки глас от другата страна на линията, тънък и с акцент.

— Доктор Грубер?

— Да.

Сянката се движеше към нея по улицата. Можеше да отива къде ли не, но в движенията на човека имаше нещо, което изглеждаше насочено право срещу нея. Тя се огледа за подкрепа, но улицата беше пуста. Дори къщите й бяха обърнали гръб. Бели пердета закриваха прозорците, подобни на невиждащите очи на празните фотографски рамки у Джени.

Сама ли дойде? Защо Джени я попита това?

— Ало? — Гласът в слушалката — нетърпелив, може би малко раздразнен.

Аби се обърна и закрачи стремително, изстрелвайки думите на пресекулки.

— Доктор Грубер, говорите ли английски? Казвам се Аби Кормак. Приятелка съм на Майкъл Ласкарис. Познавате ли го?

Предпазлива пауза.

— Познавам господин Ласкарис.

— Той… — Аби погледна през рамо. Мъжът с шлифера продължаваше да я следва. — Той умря. Преглеждах някои документи, които е оставил, и намерих вашето писмо. Питах се…

Дали знаете защо никога не ми е споменавал за вас? Дали знаете защо е бил в Трир? Дали бихте могли да ми кажете кой го уби?

— … дали го помните — завърши тя неуверено.

Зави зад ъгъла и излезе на улица, от двете страни на която се простираха магазини. Мина кола, която разплиска локвите. Тя ускори крачки.

— Помня го — отговори доктор Грубер. — Съжалявам. Не много отдавна беше тук, за да се срещнем.

— Какво искаше?

Шумът от дъжда й пречеше да чува добре, но реши, че усети острота в тона му.

— Аз съм директор на Института по папирусология. Знаете ли какво означава думата папирусология ? Изучаване на папируси. Древни документи.

— Добре. — Отново настъпи пауза. — Не знаех, че се интересува от древни документи.

— Не знаехте?

Аби хвърли отново поглед назад. Сянката още беше там. Очевидно моментът беше скъсил разстоянието — можеше да види тънка ивица от лицето между периферията на шапката и яката на шлифера, но беше прекалено мрачно и мокро, за да различи някакви подробности.

— Чувате ли? Удобно ли е да говорите?

— Да, удобно е. Аз…

Тя зави зад друг ъгъл и неочаквано се озова срещу катедралата. Дъждът беше прогонил уличния музикант и туристите; стори й се, че зърна римския легионер да се крие под свода на портата, но силуетът му беше толкова смътен, че можеше да е и призрак.

— Госпожо Кормак, вие къде се намирате?

— Англия.

— Възможно ли е да дойдете да ни посетите?

— В Германия?

— В Регионалния музей в Трир. Мисля, че тук, на място, ще бъде по-лесно да ви обясня някои неща.

Вече тичаше и се молеше черквата да е още отворена. Нали трябва да има места, където човек да намери убежище? Под бинтовете гърдите й пулсираха, сякаш се готвеха да разкъсат шевовете.

— Моля, не може ли да ми кажете…

— Лично ще бъде по-добре.

— Поне нещо…

— Господин Ласкарис остави инструкции. Пълна поверителност. Не мога…

Сянката се беше сляла с дъжда, но тя знаеше, че е тук. Изтича нагоре по стълбите, дръпна тежката врата на катедралата и влезе вътре.

— Ще дойда. Благодаря. Довиждане.

Тук най-сетне имаше хора. Разпоредители в червени плащове и туристи с мокри анораци и наведени назад глави, вторачени в розетките на тавана. В далечината чу чистите високи гласове на хористите, които пееха псалм. Аби изключи телефона си и застана неподвижно, оставяйки необятността на сградата да я обгърне.

Един от разпоредителите я доближи.

— За службата ли сте? Вечерната молитва току-що започна.

Тя го погледна тъпо и неразбиращо, но кимна. Той я поведе към хора, вътрешната част на храма с дървена ламперия, която практически представляваше черква в черквата, и я настани да седне в края на редицата дървени столове с високи облегалки. Повече хора, повече топлина. Свещите грееха над пейките, а лъчите на скрити прожектори рисуваха езера от меки светлини и сенки в извисяващите се високо куполи.