Том Харпър - Тайната на мъртвите

— Казаха ли нещо? Някакви подозрения кой може да го е извършил?

Джени сложи ръка на гърлото си и тънките й пръсти започнаха да си играят със златното сърчице на верижката.

— Нищо. Реших, че ти можеш да знаеш.

— Не. — Аби отхапа от бисквитката си, като внимаваше да не прави трохи. — Чух слух — дори не и слух, а просто идея, че може да е била забъркана организираната престъпност. Не знам какво знаеш за Косово и изобщо за Балканите, но там е като в Дивия запад. Слаби правителства, които не могат да се мерят с организираните бандити, срещу които се изправят, ако не са изцяло купени от тях. Майкъл работеше в митническата служба. Възможно е да си е създал врагове, може би дори без да осъзнава.

— Не ти ли каза нещо? Преди да…

— Знаеш какъв беше. Никога нищо не беше проблем за него.

Това предизвика виновна усмивка, която заплашваше да премине в сълзи.

— Знам. Винаги готов да действа. Аз бях голямата сестра, но все ме убеждаваше да участвам в неговите приключения. После, ако нещата се оплескат, мама ме обвиняваше защо не съм го спряла. — Гримаса. — Обикновено се оплескваха.

Джени наля пресен чай от чайника. Той със звън се чукна в ръба на чашата.

— Не бях изненадана, че отиде там. Майкъл не беше от хората, които се хвърлят да спасяват света, но обичаше приключенията.

— Не е толкова вълнуващо — обясни Аби. — И не спасяваме света. Той обичаше да казва, че се опитваме да направим Косово скучно като стара Европа. Казваше, че ръководим чрез личния си пример.

— Не можеше да бъде скучен, дори и нарочно.

— Не.

Настъпи мълчание. Размениха погледи — две чужди жени, които намериха общ език в скръбта си. За Аби усещането не беше нещо повече от споделено безсилие, но то изглежда накара Джени да вземе някакво решение. Тя се изправи рязко и отиде до махагоновия шкаф в ъгъла.

— Знаел е, че нещо може да се случи.

Отключи едно от чекмеджетата. Отвътре извади дебел жълт плик и го подаде на Аби. Сърцето на Аби ускори ход. Беше с пощенски щемпел от Германия и надписан с почерка на Майкъл. Вече беше отворен.

— Не се притеснявай — подкани я Джени.

Аби бръкна вътре. Извади пощенска картичка, загърната в лист хартия, който изглеждаше като официален документ. На него имаше кръст и лъв и надпис най-отгоре: „Рейнски регионален музей Трир — Институт по папирусология“. Под него късо писмо на немски, подписано в края от някой си доктор Теодор Грубер.

— Знаеш ли какво пише вътре? — попита Аби.

Джени поклати глава.

— Сред енориашите има един мъж, който говори немски, но не искам да му го показвам. Прекалено лично е, нали така. Нещо като писмо от мъртвец.

Аби се вгледа в лицевата част на пощенската картичка, разделена на три изображения. Едното показваше огромна древна порта в средата на кръгово движение, почерняла от огън; второто — студена сграда от червени тухли на улица, по чието протежение растяха дървета; а третото — брадат мъж в сюртук и с цилиндър. Надписът накрая съобщаваше: Карл Маркс .

На обратната страна Майкъл беше написал две прости думи: Любов моя…

Нищо друго. За мен ли е било предназначено , запита се Аби. Тя пъхна всичко обратно в плика и го подаде на Джени.

— Какво ще правиш?

— Какво мога да направя?

— На бланката има телефон. Можеш да се обадиш.

— Не мога. — Джени сякаш се смали на дивана. Тя пъхна плика в ръката на Аби. — Вземи го. Ако от това може да излезе нещо хубаво, ти ще се справиш по-добре от мен.

Силите на Джени сякаш се стопяваха. Лицето й имаше изтощен вид. Аби усети, че не й остава много време.

— Къде е Майкъл сега?

Това беше неподходящ избор на думи. Измъченият поглед на Джейн я накара да се почувства страшно неловко.

— Исках да кажа… аз просто… Искам да отида на гроба му, докато съм тук.

Джени взе чашата за чай на Аби и я сложи върху медния поднос.

Треперещите й ръце заплашваха да строшат порцелана.

— Беше кремиран. Разпръснахме пепелта в морето при залива Робин Худ. Не искаше надгробна плоча. Винаги казваше: щом си отидеш, просто те няма и толкоз.

Това сякаш беше сигнал за Аби да си върви. Джени измърмори, че трябва да прибере племенницата си от Браунис, Аби подхвърли, че трябва да хване влака. Близостта, която ги беше обединила за кратко, изчезна, обаче на прага Джени я изненада, когато протегна ръце и я прегърна. Беше неловък жест, все едно не беше свикнала да прави подобни неща. Сякаш като мен отчаяно търси докосване , помисли си Аби. Да се вкопчи.