Том Харпър - Тайната на мъртвите

— Всеки човек трябва да е свободен да се моли така, както смята за най-добре. — Той изплюва думите обратно към мен, подскачайки нагоре-надолу.

Внимателно го наблюдавам. Гневът е прекалено истински, за да е изигран — на моята възраст мога да доловя разликата — но това не означава, че не може да го контролира.

— Свободен да се моли — докато е в интерес на общественото благо.

Той стоварва тоягата си върху земята.

— Ако искаш да ме обвиниш в убийство — направи го. Направи го или се махай от къщата ми.

В този момент обаче още един актьор влиза в нашата драма през вратата до ларариума. Той трябва да е дори по-възрастен от мен, но има ореол — една момчешка грациозност, едно безгрижие, които го правят да изглежда по-млад. Лицето му все още е красиво, косата още е черна, а усмивката — непринудена. Дъвче ябълка и хвърля огризката в езерото, когато минава край него. Тогава за пръв път виждам рибите да помръдват.

Симах се насилва да преглътне гнева си. Наслаждавам се на гледката.

— Гай Валерий — представя ме той. — Това е моят приятел Публилий Оптациан Порфирий.

Името ме изненадва: днес не го чувам за пръв път. То е в списъка ми.

— Днес бил ли си в Египетската библиотека?

Опитвам се да го кажа мимоходом, но той е достатъчно опитен, за да долови нотките на подозрение. Поглежда ме любопитно.

— Престъпление ли е?

— Следобед там бил убит човек — обажда се Симах.

Има ли натъртване в погледа, който придружава думите, някакво предупреждение, или просто си въобразявам? Порфирий сякаш не забелязва. Той се засмива, сякаш възрастният мъж е пуснал шега.

Вижда, че никой от нас не се присъединява към него, и смехът му заглъхва. Мести очи между нас двамата.

— Но нали бях там — изригва той. — Нищо не чух.

— Какво си правил в библиотеката?

— Отидох да се срещна с Александър Киренски.

Изчаквам, за да забележи как го гледам. И да му светне. Не му трябва много време.

— Не.

Порфирий изглежда смаян. Отдръпва се, сякаш лично е почувствал удара; вдига ръце. Движенията му са пресилени, сякаш е актьор на сцената. Обаче — както е при актьорите — изглеждат естествени, когато той ги прави.

— Ударен по главата — добавя Симах.

Сякаш всичкият живец е изтекъл от Порфирий. Той седи на перваза на езерото, подпрял глава с ръце.

— Беше жив, когато си тръгнах.

— Защо ходи при него?

— Август го беше наел да напише история. Аз служих два пъти като префект на Рим — може би си спомняш — и той искаше да проверя някакви факти от срока на службата ми.

— Какви факти?

— Паметниците, които е построил. Арката, която сенатът му посвети. Малки подробности.

— Изглеждаше ли уплашен? Някакъв намек, че нещо го тревожи?

— Не, нищо подобно.

— Секретарят на Александър каза, че имал кутия за документи. Помниш ли?

— Да… не. — Порфирий навежда глава. — Не си спомням.

Бъркам в джоба си и вадя огърлицата, която вдигнах от библиотечния под.

— Някой от вас разпознава ли това?

Въпросът ги принуждава да погледнат към мен, лицата им нищо не разкриват. Тези двама мъже са толкова добре обучени за живота в двора, че бих могъл да извадя главите на майките им, а те дори няма да трепнат.

Порфирий става и се приближава, за да я проучи.

— Напомня ми императорския монограм, но не съвсем.

Прав е. Монограмът на Константин е X, наложено върху P.

Разновидността в огърлицата е малко по-различна — двете букви са се слели в една. Трябваше веднага да го забележа — със сигурност съм го виждал доста често.

— Видя ли някой в библиотеката да я носи?

Порфирий поклаща глава. Симах само се смръщва.

— В библиотеката нямаше жени — пояснява Порфирий.

— За сметка на това има много християни. — Симах е застанал на границата, където слънцето отстъпва място на сенките. Половината от лицето му грее като златно, а другата е потънала в мрак. — Евсевий Никомидийски, Астерий Софиста. И още много свещеници и привърженици.

— Може ли християнин да убие един от своите?

За пръв път чувам Симах да се смее. Звукът не е приятен — все едно трион реже мрамор. Когато свърши, се изкашля, за да разкара флегмата от гърлото си, и попита:

— Бухалът може ли да лови мишки? Порфирий Философа го е казал най-добре: „Християните са объркана и порочна секта“. Преди трийсет години бяхме на прага да ги унищожим. Ако съм искал да убия Александър, щях да го направя тогава и щях да бъда приветстван като герой. Сега колелото се завъртя. Те убиха своя собствен Бог — какво ли не биха сторили, за да запазят своите привилегии? — Друг изблик накъсан смях. — Та те са само римляни.