Том Харпър - Тайната на мъртвите

— Разведена ли съм? — Разбра, че отново е познала, преди още Норис да го потвърди. Потвърждението имаше киселия вкус на истината.

— Смяташ, че бившият ми съпруг го е застрелял?

— Майкъл Ласкарис не е бил застрелян. Паднал е от скала. Три дни по-късно полицията извади трупа му от Которския залив.

Аби се насили да седне по-изправена. Болката я смушка в ребрата и тя изстена, но запази изправената стойка.

— Не падна от скалата, а беше бутнат.

— Значи си спомняш.

Отмъстен.

— Нещата започват да се връщат.

Норис извади молив и се наведе към нея.

— Тогава нека започнем отначало. Идването тук твоя идея ли беше?

— Не смятам.

— На Майкъл?

— Вилата е на негов приятел.

— Каза ли кой е той?

Сега спомените се връщаха по-лесно.

— Италиански съдия.

Моливът се плъзгаше по хартията.

— Той там ли беше? Съдията?

— Не, само ние двамата.

— Романтично уединение. — В гласа му имаше интонации, които Аби не хареса. Тя се стовари обратно на леглото.

— Не завърши много романтично.

Колкото може по-бързо му разказа картините, които се връщаха. Събуждането през нощта, чуването на шум, излизането на терасата с басейна.

— Майкъл се бореше с другия. — Замълча. Всичко, с което разполагаше, бяха мимолетни картини, мигове и чувства. Но Норис искаше разказ. — Къщата беше пълна с антики. Предполагам, че е бил крадец. Майкъл трябва да го е чул и изненадал. Опитах се да помогна. Той… — Гласът й се прекърши. Макар отчаяно да искаше да си спомни, това беше картина, която й се искаше да може да забрави. — Той блъсна Майкъл от скалата. След това ме подгони.

— Можа ли да го видиш?

Опита се да помисли, но беше като сън. Колкото повече се опитваше да го възстанови, толкова повече се отдръпваше. Надничаше в лица и виждаше само замъглена празнота.

— Съжалявам.

— Сигурна си, че там нямаше други лица?

— Никого не си спомням. — Видя недоверието на лицето му. — А трябва ли?

— Някой се е обадил на полицията.

— Може би някой съсед. — Още докато го казваше, разбра, че не е така. Спомняше си мрака — с километри никакви светлини наоколо. Освен това Норис поклащаше глава.

— Обаждането е дошло от вилата. Така са разбрали къде си. — Норис остави молива. — Трябва ти да си се обадила. Била си твърде слаба, за да говориш: нищо не си казала. Оставила си телефона отворен и си изпълзяла настрани.

От усилието да си спомни я заболя главата. Тя затвори очи и потърка слепоочията си.

— Не си спомням това.

Отвори очи, надявайки се, че Норис ще е изчезнал. Вместо това той отвори найлонов джоб в края на папката и извади нещо, запечатано в найлонов плик. В него имаше златен предмет. Норис го вдигна така, че да може да види огърлицата вътре: сложен лабиринт от нишки, изплетени около един монограм — формата на Р, чието коремче продължаваше назад вляво през ченгелчето. Изглеждаше стара.

— Познаваш ли я?

— Моя е — отговори тя. — Онази вечер бях с нея.

— Кой я е изработил?

Проверява ли я? Капан? Това какво ще докаже? Та аз едва помня собственото си име. Очите й се застрелкаха из помещението: мониторът, който приличаше на стар безжичен телефон, капковата инфузия, която пълнеше вените й, лющещата се боя, кръстът над вратата…

… и нещо прещрака. Между огърлицата и кръста прехвърча искра, прехвърляйки мостове над пространствата в нейното съзнание. Може би причината беше във формата — огърлицата приличаше на кръст, чиято горна част беше извита настрани — обаче усети инстинктивно, че става дума за нещо повече.

— Това е стар християнски символ. — И след това й хрумна: — Майкъл го купил на прищинския пазар. — После: — Къде я намерихте?

Норис пъхна огърлицата обратно в найлоновия джоб.

— Полицията я намерила в басейна на вилата. Мислеха, че може да е свързана с твоя нападател.

Затвори папката и се изправи.

— Смятам, че това е достатъчно. Освен ако не си спомниш още нещо. — Той закрачи към вратата.

— Чакай — извика Аби. Чувстваше, че паниката се връща. — Какво ще стане с мен?

Норис се спря на прага.

— Отиваш си вкъщи.

Константинопол — април 337 г.

Всеки път, щом отворя врата в този град, сякаш влизам в склада на голяма господарска къща. Всичко е покрито с прах. Всяка стъпка оставя отпечатък, всяко докосване — петно. Човек може да си помисли, че градът е необитаем от векове. Но това не е осветеният прах на древността — а прахта от работилницата на занаятчия, прахта от сътворяването. И все още се утаява. Всеки ден образува омара над града. Усещам я на езика си, докато вървя към библиотеката: нетрайния аромат на дялан камък, сладостта от рязано с трион дърво, тръпчивостта на негасената вар, която смесват с цимента. Не след дълго ще стана познавач, способен да различи във въздуха всяка отсянка на атинския мрамор, египетския порфир или италианския гранит.