Том Харпър - Тайната на мъртвите

Невъзможно е да се каже. Разбитото му лице е паднало право върху книгата и е удавило словата в кръв. Лявата страница е нечетлива, дясната — празна. Само за миг съзирам божествената поезия на мига. Миналото му заличено, бъдещето — пусто.

Обаче в този момент забелязвам нещо, което няма нищо общо с поезията. Между двете страници има чупка и кръвта почти не я е заляла. Лявата страница е подгизнала, а противоположната е чиста. Трудно е да се повярва, че е паднал толкова спретнато.

Вглеждам се по-внимателно и загадката сама се разкрива. Липсва една страница. Виждам назъбения край, където е била откъсната от книгата. Епископът я е залял с кръв, след това някой я е откъснал.

Защо? Не може да се е тревожел за мръсотията.

Оглеждам съседната маса за липсващата страница, но там няма нищо, което да прилича на нея. Опитвам се да почистя оцелялата страница, но кръвта се е съсирила. Единственото, което успявам да направя, е да я размажа. Сенки от думи плуват под петното като риба под леда — недостижими.

— Смяташ ли, че ще намериш отговорите тук?

Вдигам глава. Библиотекарят се е върнал с млад мъж — висок, с красиво лице и чорлава черна коса. Облечен е в проста черна роба и сандали, ръцете му са толкова изцапани, та в първия момент решавам, че е с ръкавици. Тогава осъзнавам, че това е мастило. В същия миг се питам дали зад това не се крие нещо друго.

Посочвам към празното писалище.

— Ти ли откри трупа?

Младежът кимва. Оглеждам лицето му за вина, но то е такава смесица от чувства, че не мога да кажа. По него се четат тъга, но и гняв, безпокойство, но с щипка предизвикателство. Ако преди това не е знаел кой съм, вероятно библиотекарят му е казал. Решен е да не позволи на името, с което се ползвам, да го уплаши.

— Казваш се Симеон?

— Аз съм… бях… секретар на епископ Александър.

Черните му очи ме наблюдават, докато се чуди какво ли си мисля. Дали наистина иска да знае? Ще научиш. Ако Константин се нуждае от бърз отговор, тогава младият дякон с мастило или кръв по ръцете — който е намерил трупа и е таил кой знае каква безпричинна злоба срещу своя господар — ще свърши работа. Ако е монах, Константин няма да го подложи на мъчения или да го екзекутира. Ще го закарат на някоя скала в морето и с това ще се свърши.

Обаче Константин не иска това. Поне засега.

— Как е умрял?

— Лицето му беше смазано и хлътнало навътре. — Дяконът го казва гневно: ще му се да ме шокира, но ще трябва да се потруди повече, ако иска да ме впечатли.

— Как?

Той не разбира.

— Смазано — повтаря. — Целият беше в кръв.

— А на лицето?

Симеон докосва челото си.

— Раната беше тук.

— Чиста рана, каквато би направил нож?

Мисли, че съм тъп.

— Казах ти, че беше смазано, от удара се беше разцепило.

В това няма логика. Ако епископът е седял с лице към прозореца и с гръб към помещението, тилът му щеше да е най-подходящата мишена. Обаче кръвта по книгата подкрепя разказа на дякона.

— Знаеш ли кой го е направил?

Въпросът го изненадва. Очевидно е, че го смята за някакъв номер. Вторачва се в мен, докато търси капана, след това осъзнава, че мълчанието му също няма да направи добро впечатление.

— Когато го намерих, беше мъртъв.

Показвам нетърпението си, лазейки по нервите му.

— Знам, че е бил мъртъв. Но който и да го е извършил, не си е тръгнал безупречно чист. Трябва да е имал кръв по дрехите или по ръцете. — Плъзгам поглед към изцапаните с мастило ръце на Симеон.

Той свива юмруци.

— Никого не видях.

— А чу ли нещо? — Въпросът е насочен и към библиотекаря — може би ушите му компенсират увредените му очи. Обаче той вече клати глава.

— До нас строят нова черква. Всеки ден единственото, което чуваме, е шум от работниците. Той е толкова силен, че дори не може да се чете. Eripient somnum Druso vitulisque marinis 7 7 Ще лишат от сън и Друз и морските крави (цитат от Сатирите на Ювенал. Понеже Рим бил пренаселен град и страшно шумен, той се оплаква, че движението по тесните улички и шумът не спират никога, само богатият може да поспи, понеже спалнята му е далече от улицата). — Ще лиши от сън и глухия. — Б.пр. , както казва Ювенал.

Неговата образованост не ме интересува. Веднъж Константин каза, че мъжете се перчат с учеността си, когато няма какво друго да кажат за себе си. Погледът ми се отклонява.

И улавя нещо. Пръска кръв върху свитъците на стелажа — доста далеч от мястото, където е бил трупът. Промъквам се покрай библиотекаря и едва не го повалям върху любимите му ръкописи.