Том Харпър: Изгубеният храм

Иззад колоната Грант не можеше да види германеца, но различаваше черната му сянка, извисяваща се над умиращия археолог. Забравяйки за пистолета, той измъкна ножа от ботуша и скочи от откритото стълбище. Пресече помещението с два подскока. Германецът започна да се обръща, но беше късно. Грант пъхна лявата си ръка под брадата му, повдигна я нагоре и заби острието до дръжката в гърлото. За секунда главата на мъжа остана наведена назад и той измуча от болка. Тогава Грант с рязко дръпване измъкна ножа. Кръв бликна от раната и го опръска по лицето, а германецът рухна на земята. Грант го избута с крак настрана и погледна надолу.

От пръв поглед му стана ясно, че Пембертън няма да излезе от това помещение жив. Бузите и устните му бяха побелели, тялото бе обезкървено. Но в него имаше още две капки живот. Той вдигна трепереща ръка и посочи нещо зад него. Устата му се заизвива в поредица от гримаси в опит да изкара насила няколко последни думи. Грант коленичи и доближи ухо до устните на археолога, докато очите му проследиха линията от протегнатата му ръка. Там в прахта лежеше отворено малко тефтерче с кафява обложка.

— Арх…

Пембертън замълча, защото блъвна кръв и започна да се задушава. Грант повдигна главата му и я облегна на своите гърди. Искаше да му каже да не говори, да запази силите си, но знаеше, че няма смисъл. Каквото и да искаше да каже старецът, нека го направи.

Ръцете му, внезапно придобили сила, се вкопчиха в яката на Грантовата риза. Очи без блясък се вторачиха в него.

— Арханес — прошепна той. — Къщата с кайсиевите дървета. Занеси й го.

Тогава ръцете омекнаха, очите се затвориха и Грант усети познатата кенефна воня на смъртта.

Той изнесе тялото на археолога навън и го положи в разкопаните основи на двореца, покривайки го с камъни, за да го предпази от лешояди. На един от камъните бе издълбан странен символ с три остриета, който напомняше на тризъбец, и той го използва за надгробен паметник. Взе каквото можа от мъртвите десантчици, презареди револвера и след това, също като героите от миналото, тръгна да търси битка.

— Гняв. Първата дума, изписана някога в западната литература, залага основата на всичко, което следва.

Студентът вдигна глава от есето си, очевидно очаквайки някаква реакция. От другата страна светлосините очи гледаха спокойно над неговото рамо и изучаваха леденото петно, което замъгляваше прозореца. Въглищата съскаха и пукаха зад решетката на камината, но вероятността да се преборят със студа, обхванал цяла Англия от януари насам, не бе особено голяма. Още по-малко в изложените на течение средновековни помещения на Оксфордския университет, в чиито камъни неограничено се бяха просмукали студ и влага, трупани в продължение на петстотин години.

Студентът прочисти гърлото си и продължи.

— Всички герои в „Илиада“ са очертани чрез яростта. Някои от тях смятат, че могат да я управляват, други са пометени от нея. Най-вече умират заради нея, което обяснява защо тази история има такъв отзвук почти три хиляди години, след като Омир я написва. Както показва съвременната история, гневът и насилието продължават да са преобладаващите световни страсти. „Илиада“ не е разказ за миналото, а история на настоящето. Можем само да се надяваме, че подобно на Ахил най-накрая ще позволим на човечността да овладее нашия гняв и гордост и да изградим едно по-добро и справедливо бъдеще.

Настъпи пауза. В другия край на помещението, покрито с книжни лавици, Артър Рийд, професор по класическа филология, се мръщеше.

— Сбърках ли нещо?

Сините очи се откъснаха от заледения прозорец и се спряха върху студента.

— Поезия.

Студентът премигна.

— Моля?

— Това е поезия, а не история.

Младежът се навъси, но преглътна думите, които му бяха дошли на езика, и вместо това попита:

— Да продължавам ли?

Рийд седна на стола си и въздъхна. Войната беше променила всичко. През трийсетте години студентите бяха незрели младежи, ревностни да зарадват и лесни за плашене. Това ново поколение беше различно. Какво би могъл той, който беше прекарал войната зад писалището, да ги научи за героите? Леко почукване на вратата прекъсна часа. Показа се един от портиерите, поклони се, като старателно не обръщаше внимание на студентите.

— Извинете, професоре, в портиерната е някой си господин Мюър, който иска да ви види.

Потънал в креслото с висока облегалка, с одеяло върху краката и с увит около врата дебел шал, който почти поглъщаше главата му, Рийд беше почти невидим за разсилния на вратата. Обаче студентът, който стоеше срещу него, можеше да го вижда ясно и видя странната гримаса, която разкриви чертите му, сякаш бе захапал кисела ябълка.