Том Харпър - Изгубеният храм

— Вероятно е от късния минойски или ранния микенски период…

— С прости думи? — Капакът на табакерата щракна и се отвори, когато пръстите на Мюър предадоха самоограничението.

— Добре… Глинената плочка на снимката вероятно е от четиринайсетото столетие преди Христа. И произхожда от Крит или от континентална Гърция. Не е толкова стара, колкото пирамидите, но все пак е отпреди Троянската война. — Той се усмихна. — Разбира се, ако вярваш в това.

— Така. Значи е гръцка и стара колкото греха. А написаното?

Рийд въздъхна и остави снимката.

— Ела с мен.

Навлече с усилие палтото си и нахлупи подплатената с кожа шапка, след което поведе Мюър надолу по дървените стълби, през четириъгълния вътрешен двор и навън през главния вход на колежа. Високи почти до кръста наклонени купчини изринат с лопати мръсен сняг се издигаха по протежение на пътя. Малцината пешеходци, осмелили се да излязат на ледения тротоар, бяха сгънати надве от вятъра, който свиреше надолу по Търл стрийт. Покривите стенеха под тежестта на снега, а от улуците висяха ледени висулки, остри като ножове. Стените на колежа, които през лятото приличаха на златни, сега изглеждаха сиви като небето.

— Тука ли си учил? — попита Рийд, докато се тътреха през Броад стрийт и покрай готическите кули на колежа „Бейлиол“. Със своето снежно покритие, наподобяващо глазура, те сякаш бяха излезли от приказка. — Имам предвид като студент.

— Кеймбридж.

— О — възкликна Рийд с очевидно искрено съчувствие. — Procul omen abesto. 2 2 Нека ни отмине тази съдба. — Б.пр.

Продължиха да вървят в мълчание покрай покрит със сняг черковен двор и пресякоха улицата към музея „Ашмоулиън“. Огромният му неокласически портик изглеждаше не на място сред средновековната аскетичност на колежите. Едно кимване на Рийд им осигури минаване покрай пазача, поеха по празните коридори и накрая стигнаха до мрачна задна стая. Тя изглежда беше нещо като шкаф за забравени цивилизации. Високи статуи стояха загърнати в калъфи срещу прах, а мраморните им пръсти се показваха изпод долния край. Картини в позлатени рамки бяха облегнати на стените, витрини без стъкла бяха избутани в ъглите, подобно на неизползвани ученически чинове. По-голямата част от предметите в тях изглежда ги нямаше. Бяха останали само потъмните сенки, които бяха оставили в избелялото сукно. В едната витрина обаче повечето от експонатите си бяха по местата. Рийд отиде до нея и посочи с пръст.

Мюър се наведе, за да вижда по-добре. Експонатът, който Рийд сочеше, беше глинена плочка, потъмняла от вековете и разсечена от три големи пукнатини. Ръбовете бяха неравни, но предната страна — гладка. В повърхността й бяха вдълбани стотици малки паякоподобни букви, почти невидими заради сумрака в помещението.

Рийд запали лампите и подаде лупата на Мюър.

— Какво е това? — Остротата беше временно изчезнала от тона му.

— Открита е, имам предвид писмеността, през 1900 година. Сър Артър Евънс я открил в Кносос на Крит и я назовава „линейна писменост тип Б“. И тъй като по това време е уредник на „Ашмоулиън“, множество плочки попадат тук.

Мюър свали лупата и вдигна снимката до плочката.

— Искаш да кажеш, че има повече от една такава плочка?

— Стотина. Може би около сто и петдесет общо, макар някои от тях да са само отломки. — Рийд вдигна рамене. — Всъщност това не е моята специалност. Чудя се защо си се вдигнал чак до Оксфорд, за да ме занимаваш с тази плочка. Можеше да вземеш такси до Британския музей и да научиш същото. Там са много услужливи.

Мюър не му обърна внимание.

— Можеш ли да прочетеш текста?

Рийд избухна в къс стреснат смях.

— Да го прочета? Вече почти петдесет години учените се опитват да я разчетат. Всички се провалиха. Разчитането й ще бъде най-голямото постижение, откакто Шамполион разчете египетските йероглифи. А той е разполагал с Розетския камък с надписи на три езика, което му е помогнало.

— Ти правил ли си опити?

Рийд поклати глава.

— Както вече казах, това не е в моята област. Освен това не знам защо…

— Защото ми трябваше бърз отговор, а ти си единственият човек с нужния допуск. — Мюър беше оставил снимката и крачеше из помещението, като дъвчеше края на незапалена цигара.

— Допуск? — повтори като ехо удивеният Рийд. — Ако това нещо някога е било секретно, било е преди повече от три хиляди години. Смятам, че вече е разсекретено.

— Тук бъркаш. — Мюър се завъртя и тръгна към Рийд. — Искам да направиш опит. След работата, която свърши за „Ултра“ 3 3 През Втората световна война това е кодовото название на службата, която се занимава с декодиране на радио- и телеграфни сигнали. — Б.пр. , тази ще е направо фасулска. Този шифър е остарял.