Том Харпър - Изгубеният храм

Грант не отговори, но и не сведе очи пред погледа на Мюър.

Той започна да почуква нова цигара по капака на табакерата от слонова кост.

— Както и да е, изобщо не ме интересува какво правиш в момента. Дойдох тук да говорим за Крит и Джон Пембертън. — Проблясване в очите. — Ти го познаваш.

— Така ли?

Грант се справи добре с усилието да не проличи нищо по лицето му, но Мюър беше провел достатъчно разпити, за да може да надникне зад фасадата.

— Крит, в деня на германския десант. Бяхме те изпратили да потърсиш краля близо до Кносос. Вместо това попадна на Пембертън. Ти си последният, който го е видял жив.

— И първият, който го е видял мъртъв. Е, и?

— Според твоя доклад ти е предал тефтерчето си.

— Е, и?

Мюър се наклони напред. Разпаленият край на цигарата му се намираше само на няколко сантиметра от лицето на Грант и в очите му влезе дим.

— Искам да знам какво направи с него.

— Дадох го на вдовицата.

— Пембертън не остави вдовица, задник такъв. Жената го е преварила.

— Може би тогава е била сестра му. — Очите го смъдяха от дима, но Грант не премигна. Издържа вторачения поглед на Мюър известно време, след това толкова неочаквано духна дима обратно в неговото лице, че го накара да се отдръпне стреснато назад. — Какво си мислиш, че съм направил с него? Нямах време да се отбия в библиотеката. Захвърлих го и се опитах да намеря неколцина нацисти, за да им видя сметката. Ако си чел доклада ми, знаеш, че се справих доста добре с това.

Мюър се облегна удобно.

— Не ти вярвам.

— Предполагам, че не си прекарал много време на фронта.

— Не вярвам, човекът умира с това тефтерче на уста, а първата ти работа е била да го изхвърлиш. Не полюбопитства ли защо е толкова важно за него?

— Можеше да ми даде късметлийската си кибритена кутийка или къдрица от любимата му и пак щях да направя същото. — Грант поклати глава. — Прелистих го, но вътре имаше само безсмислици и драсканици. Трябваше да мина много път и не можех да си позволя да нося излишни неща, така че го зарязах.

Мюър ги изгледа продължително, след това рязко се изправи.

— Много жалко. Ако беше у теб или поне знаеше къде се намира, може би щях да успея да ти помогна да се измъкнеш оттук. Може би дори щеше да успееш да изкараш парици. Защото не мисля, че чифутите ти плащат в момента. — Той погледна затворника изпълнен с очакване. — Е?

— Върви по дяволите — отговори Грант.

Колата навлезе между групичката дървета, намали и спря. Фаровете й хвърляха езеро жълта светлина върху полянката, осветявайки един очукан камион „Хъмбър“ с навити страни на чергилото. Група млади мъже в разнородни бойни униформи се облягаха на каросерията, пушеха и преглеждаха оръжията си. Представляваха страховита гледка, но ако пътниците в колата се бяха уплашили, с нищо не го показаха. Никой не слезе. В задната част на колата се чу скърцане на дръжка, когато един от пътниците свали задното стъкло.

Един от мъжете приближи и се наведе, за да хвърли поглед във вътрешността на автомобила. Нощта беше топла, но въпреки това той носеше палто, а на главата върху късо подстриганата му коса бе нахлупена черна барета. Беше въоръжен с автомат.

— Готови ли сте?

В задната част на колата светна връх на цигара, но лицето зад него оставаше невидимо в сенките.

— Намери ли каквото ти трябваше?

Мъжът с черната барета кимна.

— Беше в камиона, както обеща. Готови сме.

— Добре, не оплесквайте нещата и гледайте да го измъкнете жив.

Отведоха Грант обратно в неговата килия, сводестото мазе на рицарската крепост, сега натъпкана с дървени нарове. В пълната тъмнина трябваше опипом да намери пътя до леглото си. Хвърли се на матрака, без да си направи труда да свали поне обувките.

Блесна кибритена клечка, осветявайки на съседния нар младо лице с небрежно разрошена черна коса и маслинена кожа. Момчето запали двете цигари, пъхнати в устата му, подаде едната на Грант и загаси клечката, преди да изгори пръстите му.

Грант прие с благодарност подаръка.

— Благодаря, Ефраим.

— Биха ли те?

Момчето не беше повече от петнайсет или шестнайсетгодишно, но гласът му прозвуча делово. А защо не, помисли си Грант. Ефраим беше в затвора по-дълго от него, вече почти три месеца, осъден, защото е замерял с камъни британски полицай в Хайфа.

— Не ме биха.

— Искаха ли да разберат къде могат да намерят Бегин?

— Не. — Грант се отпусна назад с ръце зад тила и издуха дима към тавана. — Не бяха обичайните горили. Някакъв агент от Лондон. Не се интересуваше от Иргун. Просто искаше да порови в една отдавнашна история.