Том Харпър - Изгубеният храм

В окопа бяха останали само петима-шестима бойци. Неколцина лежаха мъртви в пясъка, но повечето бяха успели да избягат. Грант стигна до командира с черната барета.

— Точно навреме — изръмжа той и замълча, за да вкара нов пълнител в автомата си. — Трябва да стигнем до катера. — Обърна се надясно и подаде оръжието на боеца до него. — Дръж англичаните под огън, докато се прехвърлим през стената.

Ръцете на боеца провиснаха от тежестта, но решимостта на младото му лице беше несломима.

Очите на Грант се разшириха.

— Ефраим?

Момчето опря оръжието на бруствера и примижа, взирайки се с яростна съсредоточеност в мерника и мушката.

Грант се обърна към командира.

— Не можеш да го оставиш тук.

— Трябва някой да задържи британците, докато се измъкнем.

— Аз ще го направя — заяви Грант, без дори да се замисли.

Командирът вдигна рамене.

— Прави каквото искаш, англичанино. Ще те обесят, ако останеш.

— Ако си тръгна, ще обесят момчето.

Ефраим се ухили широко и белите му зъби проблеснаха.

— Не могат. Прекалено съм малък. Когато стана достатъчно голям, за да ме обесят, Израел вече ще е свободен.

— Моли се да си прав.

Грант погледна момчето, чорлавата му коса и ярките му очи излъчваха желание да нанесат удар по омразните колонизатори. Може би Грант е изглеждал като него на тези години, когато стъпи на кея в Порт Елизабет без нищо друго, освен един куфар. Част от него, младия мъж, който избяга в Южна Африка, искаше да остане с момчето и да изживее героичните му мечти. Но една друга, по-студенокръвна част знаеше какво трябва да прави.

Грант се наведе и разчорли косата на Ефраим.

— Не стой на едно място. Това ще ги накара да си помислят, че има повече хора.

Младежът се усмихна, наклони глава над оръжието и натисна спусъка. Автоматът едва не изскочи от ръцете му при първия изстрел, после бавно успя да го постави под контрол.

Командирът от Иргун дръпна Грант за ръкава.

— Да вървим.

Затичаха се покрай основите на стената. Грант се чувстваше под прицел, но накъсаните откоси на Ефраим продължаваха да отвличат вниманието на гарнизона. В долния край на най-далечната кула той откри въжена стълба. Бързо се изкатери и застана на крепостната стена, насочил поглед към безлунното небе. Малко встрани от скалите, където стената се спускаше до морето, трийсет души чакаха в моторния катер.

— Да слизаме.

Около един от старите зъбери беше вързано въже, което се спускаше отвън по стената. Грант го хвана, прекрачи през ръба и започна да се плъзга толкова бързо, че си протри дланите. Направи две крачки по хлъзгавите камъни и вече гледаше надолу в лодката. Още една крачка, почти прибързан скок, и се просна по корем в трюмната вода. Чу изтрополяване наблизо, когато командирът от Иргун също скочи. След това големият двигател заработи и Грант се претърколи назад, когато катерът започна да набира скорост. Никой не продумваше, всички бяха напрегнати в очакване куршумите да разкъсат открития плавателен съд. Но това не се случи.

Грант се надигна и успя да се намести на пейката, която опасваше бордовете на катера. След четвърт час един от неговите другари запали кибритена клечка и малко след това катерът оживя от запалени цигари и прошепнато ликуване. Грант пое назад към кърмата, за да намери командира от Иргун.

— Къде отиваме?

— В морето ни чака товарен кораб. Ще ни откара до брега на Тир. — Той разпери ръце. — А от там, където искаш.

Грант помисли малко. Посещението на Мюър беше предизвикало едно хрумване, макар да не бе очаквал да получи толкова бързо възможност да го осъществи. Дръпна от цигарата и издуха дима.

— Може ли да ме закарате до Крит?

Арханес, Крит

Две седмици по-късно

Местните наричаха планината Лицето на Зевс. Тя се извисяваше над селото и заобикалящите го лозя, един висок каменен юмрук, свит срещу небесата. В праисторическите времена почитащите бика минойци бяха издигнали на върха му светилище. Хиляди години по-късно малка варосана черква беше заменила светилището, но всеки август селяните още поемаха на поклонничество по склоновете, за да занесат дарове в храма. Дори идването и изчезването на богове не можеше да промени установения на острова ред.

Около единайсет часа в тази априлска утрин всеки бог, хвърлил поглед надолу, щеше да види стария автобус да пристига с тракане на градския площад и да стоварва група шумни пътници, повечето селяни, които се връщаха от пазара. Мнозина се насочиха към кафенето, за да продължат там своите спорове и клюки на чаша кафе, но един от тях пое в противоположната посока и зави по тясната уличка, която водеше към подножието на планината. Не му обърнаха много внимание, макар всички да го забелязаха. Бяха свикнали чужденци да минават през селото им още от времето, когато дойдоха германците. Придобитият по трудния начин опит ги беше научил, че винаги най-безопасно е да не им обръщат внимание.