Том Харпър - Изгубеният храм

— Какво му каза?

— А ти какво мислиш? Пратих го да върви по дяволите.

— Все пак те е пуснал от затвора.

— Избягах.

— И дойде право тук? Защо? Да вземеш тефтерчето за себе си?

Грант внезапно се протегна и хвана ръцете й. Тя зяпна от изненада и се опита да ги измъкне, но не можа да се освободи от хватката му.

— За да те предупредя. Този английски агент би целия път до някакъв зандан в Палестина, за да разбере дали е у мен. Шест години след случката. Не мисля, че е мил човек. Знаеше, че тефтерчето е било у мен. Знае за моята връзка с теб и за твоята с Пембертън. Няма да му отнеме много време, за да сглоби нещата. — Той се вторачи в очите й. — У тебе ли е тефтерчето?

Марина се опитваше да се освободи от хватката му, отмятайки гневно глава.

— Какво ще правиш с него? Ще го продадеш на агента ли?

Грант я пусна толкова неочаквано, че тя се стовари върху облегалката на стола. Гърдите повдигаха роклята и немирната къдрица отново се беше провесила напред, опирайки в зачервената й буза.

— Зависи какво ще намерим. Ако става дума за няколко потрошени гърнета и камънаци в земята, защо не? Но ако има нещо по-ценно… — Той замълча. — Ти си работила за Пембертън. Веднъж ми разказа, че когато си била малка, Кносос е бил твоята детска площадка. Ако е намерил нещо ценно, нещо, което си заслужава всички тия грижи, не искаш ли да разбереш какво е?

Марина го поведе към приземния етаж — плевня и склад. По стените висяха добре смазани земеделски сечива, а подът беше покрит със слама. Тя клекна в далечния ъгъл, разпръсна я с ръце, докато не оголи напречна пукнатина, пресичаща една от плочите на пода. Взе лост с лястовича опашка от пирона на стената, пъхна го в нея и бавно повдигна камъка. Грант не й предложи помощта си. Вместо това остана до вратата, откъдето оглеждаше околността. Нещо му се струваше не както трябва, глождеше го някакво предчувствие, което не можеше да определи. Би могъл да махне с ръка на усещането, но от опит беше научил, че рядко си заслужаваше да го пренебрегва.

Чу се дрънчене на метал върху камък, когато Марина остави лоста настрана. След като хвърли един последен поглед на околността, Грант отиде при нея и също надникна в дупката. Спускаше се на около деветдесет сантиметра в земята, беше широка около шейсет и облицована с талпи. Три вързопа, загърнати в козя кожа, стояха изправени край стената, а на пода имаше очукана кутия за муниции. Марина легна по корем, протегна се надолу и я извади. Ключалките изщракаха, пантите изскърцаха и под капака се показа тефтерчето. Кремавите страници бяха пожълтели, а кожената подвързия беше станала на петна от оръжейното масло, но по монограма все още имаше достатъчно злато, за да се прочете: Дж. М. Х. П.

— Хубаво скривалище — отбеляза Грант. — Откъде разбра, че е толкова ценно?

— През четирийсет и трета тук дойде един човек. Нацист на име Белциг. По това време ти беше на континента. Той беше археолог, но не като Пембертън. Беше свиня. Принуждаваше хората да работят за него като роби. Мнозина измряха. Търсеше дневника. Научих от моя братовчед, че е преобърнал вила „Ариадна“, за да търси дневника на Пембертън. Когато не го намери, затвори прислугата, която беше работила там, и им стори неописуеми неща, опитвайки се да научи какво се е случило с бележника.

— За какво му е притрябвал?

— Не съм се срещала с него, за да го попитам. Ако бях, щях да го убия.

Грант се вторачи в тефтерчето, а мислите му се блъскаха. Какво имаше вътре, какво бе толкова важно? Спомни си смъртта на Пембертън: възрастен човек, прекарал живота си в безопасността на миналото, за да бъде изненадан от нова глава в историята, която сама се пишеше. Какво е открил, какво би могло да има такова значение през последните три хиляди години?

— Чела ли си го? — попита той.

— Не.

— Но ти си работила с Пембертън. Не беше ли любопитна?

Тя поклати решително глава.

— Дойде войната и аз забравих този живот. Забравих за археологията, забравих Пембертън. Ако не се беше върнал, вероятно щяха да изкопаят тефтера след хиляда години и да го сложат в някой музей. — Тя го погледна гневно. — Ще ми се да не се беше връщал. Тогава можех и тебе да забравя.

— Тогава да си вървя. — Грант протегна ръка, за да вземе тефтера.

Марина не помръдна.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го прочета. За да видя дали… — Той замълча, когато Марина избухна в смях. — Какво?

— Нищо. — Тонът й беше рязък, но ъгълчето на устата й потреперваше. — Вземи го, прочети го. — Тя му го подхвърли.