Том Харпър - Изгубеният храм

Грант го улови с една ръка и го отвори. Погледна страницата, прелисти още няколко с нарастващо разочарование.

— Всичко е на гръцки.

— Древногръцки. Дори да знаеше гръцки толкова добре, колкото английски, щеше да е все едно да се опитваш да четеш Чосър.

— Никога не съм се опитвал.

Тя направи гримаса, която му подсказа, че не е изненадана.

— Много от думите ще изглеждат по същия начин, но някои няма да означават онова, което си мислиш, а други ще са ти напълно непознати.

— Боже, не ни е улеснил живота.

— Винаги водеше бележките си на древногръцки. Казваше, че това го кара да се чувства по-близо до миналото.

— Е, сега наистина е близо. — Грант се запита дали трупът на археолога още лежи там, където го беше заровил, в основите на Кносос. — Как, по дяволите, бих могъл да прочета това?

— Намери си речник. — Сега лицето й грееше от несдържаната страст, която познаваше толкова добре. — Също и речник по археология. Плюс купчина исторически книги. Дори да успееш да го разчетеш, ще ти трябват поне шест месеца, за да схванеш за какво става дума.

Грант погледна тефтера. Спретнатите редове от непознати букви сякаш заплуваха пред очите му. Марина му се подиграваше, но му казваше истината. Разбира се, можеше просто да го продаде, да намери копелдаците от специалните части, но как би могъл да поиска реална цена, когато не знае какво предлага? Нещо повече: не можеше да се откаже поради простото желание да разбере какво не искат да научи.

— Не възнамерявам… — Стрелна я с кос страничен поглед.

Тя стоеше до дупката, роклята й беше прашна и стръкове сено бяха полепнали по нея. От усилието да вдигне камъка с лоста лицето й блестеше от пот. Устните й бяха полуотворени в победоносна усмивка, а черните й очи го гледаха предизвикателно. Вече беше взела решение, но щеше да го накара да я помоли.

Той прочисти гърлото си.

— Ще ми помогнеш ли да открия какво е намерил Пембертън?

Внесоха бележника в къщата и го сложиха на масата. Грант искаше да почнат от края, изтъквайки довода, че каквото и да е открил Пембертън, го е направил малко преди да умре. Но Марина настоя да тръгнат от първата страница и да я прочете цялата, като произнасяше думите полугласно. Грант запали цигара. В далечината подрънкваха звънците на кози, а листата на кайсиевите дървета шумоляха на вятъра. Долу в селото местните вече затваряха капаците на прозорците за следобедния сън. Единственият шум в стаята беше пукането на тлеещия пън и шумоленето на обърната страница.

Грант се загледа през прозореца. От лявата страна, където пътят към крайбрежието лъкатушеше надолу към долината, една кола пълзеше нагоре по хълма. Изчезна зад завой, появи се наново и пак се скри, отразявайки със стъклата си слънцето като огледало. Грант усети познатото присвиване в стомаха си.

— Още колко — попита, опитвайки се да прозвучи нехайно.

— Цяла вечност, ако продължаваш да ме прекъсваш. — Лицето на Марина беше смръщено от усилието да се съсредоточи. — Повечето е на линейна тип Б. Мисля, че Пембертън се е опитвал да го дешифрира.

Грант не знаеше, какво е „линейна Б“, но в момента не го и интересуваше. Колата беше изчезнала в тесните улици на селото. Може би беше на някой местен големец, който иска да се изфука с богатството си, или на някой чиновник от Ираклион, решил да впечатли селяните, каза си успокоително.

— Тук има ли много коли? — попита на глас.

— Йоргос от горния край на долината има „Форд“.

На неколкостотин метра от тях черна муцуна на автомобил се промъкна по тясната уличка, която се вливаше в черния път, минаващ през ябълковите градини.

Грант докосна револвера, пъхнат под колана на панталона.

— В тази кутия за патрони има ли някакви патрони?

— Не, там държах бележника. Патроните изстрелях срещу германците. — По-скоро любопитна, отколкото раздразнена, тя вдигна очи. — Защо питаш?

Колата спря пред портата. Двигателят поработи още малко и внезапно спря. Слязоха двама мъже с черни шапки и шинели. Единият отиде до багажника и измъкна къс пакет, обвит в кафява амбалажна хартия.

— Защото имаме посетители.

Грант се промъкна през тесния прозорец откъм задната страна на къщата и скочи на земята. Иззад ъгъла се чуваше желязното трополене на подковани с налчета обувки по пътеката към входната врата. Които и да бяха, не се притесняваха, че някой може да ги чуе. Грант не беше сигурен дали това е добър или лош знак.

Стъпките спряха пред входната врата и юмрук потропа по нея. Непохватен звук, помисли си Грант, изтръгнат от едър мъж, който се опитва да бъде непринуден. Още едно почукване и потрепването на помръдващите нетърпеливо ботуши.