Том Харпър - Изгубеният храм

Марина изчезна в кухнята и се върна след малко с две малки кафени чашки и две чаши вода. Грант забеляза, че беше сресала и косата си. Тя остави напитките на дантелената покривка и седна срещу него. Грант отпи внимателно от кафето си и направи гримаса. Беше гъсто като катран.

— Забрави ли вкуса на гръцкото кафе?

— Просто проверявам за стрихнин.

Марина се засмя неволно.

— Обещавам ти, когато те убивам, да го направя с моите собствени ръце.

— Чудесно. — Грант допря чашката до устните си и я изпразни на една глътка. Загледа се как Марина пиеше нейното.

Сега трябва да беше на двайсет и седем, помисли си. По-слаба, отколкото в деня, когато влезе, накуцвайки, в къщата й, ала със същата непредсказуема дива красота. Тогава тя и нейният брат си спечелиха имена сред гръцката съпротива. В месеците, които последваха, снабдявани от Грант, те се превърнаха в един от мъчителните тръни в германската пета. Нещо повече, Грант и Марина станаха любовници. Връзката беше тайна, криеха я и от германците, и от гърците: откраднати кратки мигове в овчарски колиби или зад полуразрушени каменни стени. Обикновено по време на дневната горещина преди нощните акции. Грант още си спомняше вкуса на потта по нейната шия, шумоленето на миртата и зокума, нейните стенания и как той се опитваше да ги заглуши с целувки. Бяха груби, жестоки времена, но това само беше направило секса по-нужен и жизненоважен. Докато всичко не свърши през онзи парещо горещ и ясен априлски ден в един пролом в Лефка Ори, Бялата планина, сред миризмата на розмарин и барут.

Грант осъзна, че го наблюдава, и бързо отпи глътка вода.

— Значи си дошъл да ме предупредиш. За какво? За тефтерчето на Пембертън?

Беше успяла да овладее чувствата си и сега говореше с отсечена учтивост, макар бузите й все още да бяха зачервени.

— Това е… — той се поколеба — дълга история.

— Тогава ми я разкажи от началото. — Тя се облегна удобно и скръсти ръце на гърдите. — Кажи ми какво се случи, когато напусна Крит.

— Върнах се в Англия. — Дори това просто изложение съдържаше множество подистории в себе си: надуваемата лодка, която лети към брега на Дувър след спускането на нощта. Спалнята с овехтели кревати над едно кафене на Олд Комптън стрийт, където дърпаше пердетата всеки път, когато по улицата минеше полицай. Полунощни срещи в развалините на бомбардирани къщи. — И един ден вървях надолу по Бейкър стрийт, когато срещнах случайно един човек. По-точно той буквално се блъсна в мен, беше като прийом от ръгбито. Започна ужасно да се извинява, много съжаляваше и поиска да ме почерпи чаша чай. Беше толкова настоятелен, че се съгласих.

— Шпионин?

— Мисля, че работеше в „Марк и Спенсър“, това е магазин за дрехи — додаде Грант, когато видя недоумяващия й поглед. — Но пък беше евреин. Разказа ми за негови приятели, които се опитвали да убедят правителството да предаде Палестина на юдеите. Бог знае как са успели да ме намерят, но смятаха, че мога да им помогна да се докопат до оръжия.

— И?

— Наистина имах възможност. По време на войната бяхме складирали оръжия из цялото Средиземноморие и можеше да се предположи с голяма доза сигурност, че някои от скривалищата са си останали недокоснати. Те ми дадоха малко пари, аз купих лодка и влязохме в делови отношения. Знаеш как става. Заемаш се с нещо, разчува се и скоро други хора също започват да чукат на вратата ти, за да искат същото. Тъкмо бяхме свършили една война, но друга вече започваше. Само че днес аматьорите са придобили вкус към воюването, искат да стигнат професионалистите и са готови да похарчат пари за целта.

— А ти им даваш оръжията, за да се избиват едни други.

Грант вдигна рамене.

— Те така или иначе щяха да се убиват. Аз просто помогнах да се изравнят донякъде силите на игрището. Но всичко се прецака преди три седмици. Армията беше научила за търговията и ме чакаха на брега. — Той се наклони към нея. — И тук започва да става интересно. В затвора дойде да ме посети един човек. Английски агент. Не даваше и петак за Палестина, не го интересуваше и моята контрабанда. Искаше да му кажа къде е тефтерчето на Пембертън.

Сега Марина също се бе навела към него, увлечена от разказа. Грант се опита да не обръща внимание колко близо бяха лицата им.

— Но той откъде е могъл да знае?

— Сигурно съм го споменал в доклада си. Че Пембертън ми го даде, когато умря. Мъжът, който дойде да се срещне с мен, просто опипваше почвата. Но трябва да е бил много запален. Дойде чак от Лондон, за да ме пита какво знам. Предложи ми пари и билет за измъкване от затвора. Вероятно щеше да ми предложи и рицарска титла, ако бях настоял.