Том Харпър - Изгубеният храм

Грант стигна до края на селото, където улицата се превърна в черен път, който минаваше между ябълковите градини. Земята започна да се издига, за да се срещне с планината, и тъкмо там, където обработените полета отстъпиха място на скали и дива трева, се издигаше каменна къща. Кокошки кълвяха около ръждясала преса за грозде, оставена в предната градина, връзки незасадени лозови пръчки стояха облегнати на стената, но капаците на прозорците бяха прясно боядисани, а от комина излизаше тънка струйка пушек. Встрани от къщата имаше малка горичка от кайсиеви дървета, на които бяха започнали да покарват първите листа.

Грант се спря за миг, загледа се, след това сам си отвори портичката на оградата и влезе, пое бавно нагоре по стълбите към входната врата, която беше на първия етаж, както е обичайно за гръцките селски къщи. Не почука, само изсвири с уста първите няколко такта от една тъжна гръцка маршова песен.

Вятърът, който се спусна от планината, грабна нотите от неговите устни и ги отнесе. Дивите цветя шумоляха в бриза. Един откачен капак се заблъска в прозореца. От страх, че вятърът ще отнесе и шапката му, Грант я пъхна под мишница. Беше я купил преди три дена набързо на пазара в Александрия и вързалката му беше малко хлабава.

Той почака още малко и след това реши да се върне по-късно. Обърна се и се закова.

Въпреки цялата му опитност не беше я чул да идва зад него. Носеше обикновена черна рокля, а на главата кърпа със същия цвят. Ако я видиш откъм гърба, ще решиш, че е една от възрастните жени, които обитават всички гръцки села, чепати и съсухрени като маслиновите дървета и по същия начин донякъде част от пейзажа. Но ако я погледнеш откъм лицето, щеше да видиш, че роклята е вталена в кръста, следва извивките надолу, а изпод подгъва й се подават гладки и стройни глезени. Черната й коса беше опъната назад под кърпата, с изключение на един непослушен кичур, който се спускаше край бузата й. Той само подчертаваше дивата красота на нейното лице.

— Грант? — Лицето се изкриви и черните й очи заискриха. — Не мислех, че ще се върнеш. Не вярвах, че ще посмееш.

Гласът й беше същият, какъвто го помнеше, забързан като езика на пламък, докато произнасяше по нейния начин английските думи. Той си сложи шапката само за да я свали с престорена вежливост:

— Марина, аз…

— Ако някога съм искала да те видя отново, било е само за да те убия.

Грант вдигна рамене.

— За това има време. Дойдох да те предупредя.

— Така, както предупреди Алексей?

— Не съм убил брат ти. — Грант говореше преднамерено хладно.

— Не си ли? — Тя направи крачка към него, подтиквана от своя гняв, и Грант се приготви. Никога не я беше подценявал. Повечето от мъжете, които го бяха правили, съжаляваха. — Три дни след засадата той тръгна, за да се срещне с теб в пролома Имброс. Никой от вас не се върна, но сега само един от двама ви е жив.

— Уверявам те, че смъртта му няма нищо общо с мен. — Твърдението не беше напълно вярно. Той почти усети отровната жлъч, която запушваше гърлото му, докато чакаше в пролома със своя „Уебли“, а потта пареше на очите. — За бога, та той ми беше почти като брат.

Имаше още много какво да разкаже, но само щеше да влоши нещата. Погледна през рамо, после отново впери очи в Марина.

— Дойдох да те предупредя. — Знаеше, че вече го бе казал. — Помниш ли бележника?

Тя вдигна очи, заварена неподготвена.

— Какво?

— Тефтерчето на археолога, което ти дадох, за да го скриеш. Помниш ли?

Внезапен порив на вятъра свали кърпата от главата й и я отнесе. Тъканта се понесе из градината и се заплете в дървото до оградата. Дългата коса на Марина се плъзна на вълни по гърба й, дива и непокорна.

— Не помня.

— Помниш. Два дни след нашествието го донесох тук — археологът ме помоли. Ти се разстрои, защото го бяха убили.

— Пембертън беше добър човек — тихо каза Марина. — Добър англичанин. — Вторачи се в Грант за още един миг. Сълза заблестя в ъгълчето на окото й. Нямаше да капне, но и тя нямаше да я избърше.

Грант просто стоеше и чакаше.

Тя най-сетне взе решение.

— Влез вътре.

Къщата беше точно каквато я помнеше: кухня, спалня и всекидневна. И трите помещения бяха обикновени, но безупречно спретнати. Един обгорял пън тлееше в каменното огнище, а букетчета сушени диви цветя и лавандула бяха подредени във вази по первазите на прозорците. По стените висяха фотографии: мъж с широкопола шапка, яхнал магаре, явно полагайки усилия да удържи животното неподвижно пред фотоапарата, две млади жени, които се смеят на брега на река, млад мъж във войнишка униформа. На зърнестата снимка лицето му беше изтощено, докато се опитваше да изглежда смел. Грант не я погледна.