— Каза ли му?
— Аз…
Дори през дебелата цял метър стена те почувстваха взрива. Наровете се залюляха, а от тавана се посипа прах. Грант се претърколи и скочи на пода, дърпайки момчето със себе си. Двамата приклекнаха в мрака. Чуха се изстрели — първо паникьосани и разбъркани, след това целенасочени и постоянни, когато картечниците „Брен“ заговориха.
— Приближават се. — Стиснал рамото на Ефраим, Грант го насочи през стаята, докато не почувства студения метал на вратата. Все още беше заключена. Той се притисна в стената и бутна момчето от другата страна. — Приготви се. Някой идва.
Лейтенант Каргил се върна в кабинета си и си наля голямо питие от бутилката, която държеше в писалището. Беше срещал много неприятни хора по време на войната и тук, в Палестина, но рядко беше попадал на такива, които излъчваха същата пресметната нелюбезност като днешния му безименен посетител.
На вратата се почука. Уиски плисна над ръба на чашата. Да не би посетителят да беше забравил нещо?
— Инженерът, лейтенанте. Дойдох да оправя генератора.
Каргил въздъхна от облекчение.
— Влезте.
Инженерът беше дребен човек с очила с телени рамки и униформа, която му седеше лошо, пък и сякаш беше преправяна от по-голям размер.
— Твърде късно за оправяне на развален генератор, нали? — Каргил се зае да попива разлятото уиски с носна кърпа. — Нямаше ли да ви бъде по-лесно, ако изчакате до съмване?
Инженерът вдигна рамене. Потеше се обилно.
— Заповед, лейтенанте. — Продължаваше да се приближава към Каргил, стиснал войнишка мешка в лявата ръка. — А сега, лейтенанте, бихте ли ми дали ключовете си?
— Не ти трябват моите ключове, за да стигнеш до генератора. Ще го откриеш…
Каргил вдигна поглед и видя дулото на един „Люгер“ да се рее на около дванайсет сантиметра от лицето му.
— Какво по дяволите…
— Ключовете ви.
Мъжът протегна ръка и ръкавът на стоящата му лошо униформа се вдигна нагоре. На китката му имаше татуирана редица малки числа с виолетов цвят, напомнящ синина, която никога нямаше да изчезне.
— Няма да сте първият човек, когото съм виждал да умира. Ключовете.
Каргил откачи карабината, с която връзката ключове беше закрепена към колана му, следван от неумолимото око на пистолета. После инженерът, не, чифутинът, поправи се Каргил, извади парче електрически кабел от войнишката мешка и завърза китките му за задната част на стола, а глезените за краката на масата. Каргил понасяше унижението в стоическо мълчание.
— Тези ключове може и да отключат килиите, но няма да те преведат през портата. Не можеш да излезеш просто така през главния вход, следван от твоите гангстерчета от Иргун.
— Ще намерим начин.
Думите още не бяха заглъхнали, когато мощна експлозия разтърси замъка чак до основите. Сигурно взривът беше наблизо, защото Каргил се залюля на стола, не можа да запази равновесие и падна с вик от болка заедно с него, докато краката му бяха още вързани за масата. През праха и пушека видя евреина да грабва ключовете от масата и да докосва козирката на кепето си за сбогуване.
— Шалом.
Сега крачките се чуваха още по-близо. В тях определено имаше някакъв ритъм. Приближаване, пауза, приближаване, пауза. При всяка пауза Грант чуваше викове и дрънчене на метал. Още един откос картечен огън отвън удави звуците за малко. Когато стрелбата спря, дръннаха ключове пред вратата. Грант се стегна в мрака. От вътрешната страна нямаше дръжка. Единственото, което можеше да направи, бе да се изчака ключът да се плъзне в ключалката, да се завърти, да изщрака…
— Рак как…
Вратата се отвори със замах, но скърцането на пантите беше удавено от радостния писък на Евфраим, който изкрещя в отговор, повтаряйки лозунга на Иргун:
— Рак как 6 6 Символът е ръка, която държи пушка, а лозунгът: „Само това“. — Б.пр.
. Слава богу, че дойдохте.
— Слави Бога, когато излезем оттук — измърмори Грант.
Когато излязоха, спасителят вече беше отминал към следващата килия, а коридорът гъмжеше от освободени затворници. В далечния му край до изхода двама войници от Иргун стояха край чувал и раздаваха пистолети.
— Като еврейски Дядо Коледа — подхвърли Грант.
— Кой е Дядо Коледа? — погледна го объркан Ефраим.
Пробиха си път надолу по коридора, минаха край двойката, на която бяха свършили пистолетите, и излязоха в основния двор на крепостта. Осемстотинте години бяха издигнали почвата с почти цял метър над първоначалните основи и пред фасадата на сградата беше изкопан окоп, който да осигури достъп. Сега той беше пълен с бившите затворници и техните освободители, въвлечени в яростна престрелка с английския гарнизон при пропуска край портата. В другия край на двора купчина димящи останки и дупка в стената свидетелстваха, че Иргун са взривили крепостната стена, за да влязат.
Читать дальше