Том Харпър - Изгубеният храм

— Кой командва тук?

Трябваше да го извика в ухото на най-близкия войник — жилест млад мъж с карабина, която приличаше на тези от Първата световна война. Докато дърпаше назад затвора, за да вкара патрон в патронника отново и отново, той успя да покаже висока фигура с черна барета и шинел, застанала надолу по протежение на окопа. Грант запълзя натам.

— Какъв е маршрутът ви за бягство? През дупката в стената?

Командирът от Иргун поклати глава.

— Това беше маршрутът за влизане. Ще се оттеглим през задната врата — отговори той на английски. Кимна наляво, където западната стена се вдаваше навън към морето.

Когато Грант се вгледа, забеляза неколцина души, които пълзяха в основите й, невидими за британските войници, съсредоточили огъня си върху затворническия блок.

— Ще плуваме ли?

— Не, защото трябва да бързаме.

Грант погледна отново към пропуска и портата. От върха на кулата пламъците от дулото на картечницата „Брен“ просветваха между древните зъбери. Докато се намираха в окопа, бяха в безопасност, но в мига, когато излезеха от него, щяха да се превърнат в лесни мишени на откритото пространство.

— Трябва да я накараш да замълчи, преди да тръгнем.

— Готов ли си да идеш доброволец?

— Защо не.

Нощта започна да се скапва за лейтенант Каргил още от мига, когато се появи тайнственият посетител. Глезенът го болеше там, където се изви, когато падна със стола, но това беше нищо в сравнение с мъчението да бъде принуден да лежи на пода, вързан за канцеларските мебели, и безсилно да слуша, докато навън бушуваше битка. Дори не можеше да прецени кой печели. Но не хранеше илюзии, че нещата ще се оправят, когато тя свърши.

Вратата се отвори рязко. В капан зад своето писалище Каргил видя чифт кафяви ботуши в другия край на стаята. Повдигна глава точно навреме, за да види едно шутовско небръснато лице да наднича с изненада над бюрото. Молбата за помощ умря неизказана на устните на Каргил.

— Ти си контрабандистът на оръжие, нали? — Ужасна мисъл му мина през ума. — Това няма връзка с твоя посетител, а?

Грант не отговори. Той вадеше чекмеджетата от писалището на Каргил и ги обръщаше върху плота. От най-долното изпадна кафяв кобур. Под капака му се виждаха ореховите чирени на револвер „Уебли“. Грант го извади и провери барабана.

Въпреки че беше безпомощен и беззащитен, Каргил не изгуби самообладание.

— Готвиш се да ме застреляш най-хладнокръвно, а?

Грант поклати глава.

— Няма смисъл. Ще го оставя на армията, когато разберат каква каша си забъркал. — Той се замисли за миг. — Какъв размер шапка носиш?

До кабинета на Каргил имаше стълбище с изтрити стъпала, което водеше нагоре към крепостната стена. Грант ги изкачи по две наведнъж и се затича по стената към кулата на пропуска и портата. В бъркотията никой не се беше сетил да заключи вратата. Грант се вмъкна вътре. Тази част на кулата беше празна, като се изключат четирите метални подпори, които държаха оръжейната площадка на покрива. Те проблясваха в мрака, отразявайки битката отвън, докато кухата тръба ехтеше като барабан от стрелбата на картечницата „Брен“ отгоре. Грант нахлупи островърхото кепе на Каргил върху чорлавата си коса, докосна револвера, който сега висеше сигурно запасан на кръста му, след това пое нагоре по дървената стълба, закрепена с болтове в стената.

Картечарят горе едва ли беше чул Грант, но изглежда беше забелязал движението с крайчеца на очите си. За миг отпусна спусъка и се обърна да погледне.

— Какво си мислиш, че правиш? — излая Грант на своя най-добър казармен английски. — Накарай чифутите да се сплескат в земята.

Гласът и познатото офицерско кепе бяха достатъчни за картечаря. Той намести приклада на картечницата на рамото си и пусна поредния яростен откос. Това осигури на Грант времето, от което се нуждаеше. Той прекоси оръжейната платформа и с един добре прицелен ритник запрати картечаря на пода, сгънат надве от болки. Още два силни удара и безпомощният стрелец изгуби съзнание и се просна в цял ръст.

Грант свали колана му и завърза с него ръцете му зад гърба. След това се върна при картечницата, обърна я и пусна дълъг откос по посока на британските части. Усмихна се, когато видя, че това предизвика объркване сред тях. Някои от по-съобразителните отговориха на огъня му, а куршумите им откъртиха парчета камък от каменните зъбери, но повечето прелетяха доста встрани. Стрелбата при затворническия блок оредяваше, докато Иргун използваше объркването, за да измъкне хората си. Грант пусна един последен откос, след това вдигна картечницата от триногата й и като внимаваше да не докосва цевта, тръгна с тежки крачки към стената и пусна оръжието в сухия ров под кулата. Надяваше се, когато я намерят, него отдавна да го няма.