Том Харпър - Изгубеният храм

— Може би са от областната управа — прошепна Грант.

Силен пукот се разнесе из градината, последван от трясъка на строшено дърво, когато вратата полетя навътре. Вероятно избита от подкован с налчета ботуш, предположи Грант. Няколко минути по-късно долетя трясък от преобръщане на мебели и шум от изсипвано на пода съдържание на чекмеджета. Лицето на Марина, застанала до Грант, се беше изкривило от ярост. Той я хвана за ръката и я стисна толкова силно, че заби нокти в китката й.

— В другия край на къщата има ли прозорец?

Тя поклати глава.

— Добре, да вървим.

Скривани от къщата, те се затичаха по неравното поле, прескочиха синора от наредени камъни и се пъхнаха в плитката канавка откъм планинския склон. Камъчета и чакъл скърцаха под краката им, но мъжете в къщата бяха толкова заети да я разпарчетосват, че шумът, който вдигаха, заглуши стъпките на Грант и Марина. От вътрешността на сградата долитаха гневни викове, но бяха толкова приглушени от стените, че не можеше да се различи езикът. Дали беше английски?

Проснати по корем, запълзяха нагоре под прикритието на канавката. Когато Грант прецени, че са стигнали достатъчно далече, той махна на Марина да спре. Обедното слънце напичаше и ризата на Грант беше влажна от избилата го пот. След като извади револвера, той се надигна и надникна над ръба на канавката.

В къщата беше настъпила тишина. От мястото, където беше залегнал, входната врата и колата пред портата не се виждаха. През прозореца на всекидневната обаче се очертаваше обрамчена от пердетата черна фигура, застанала в средата на помещението. От движенията и ръкомаханията Грант заключи, че тече някакъв спор. Той се обърна към Марина.

— Тефтерчето още ли е у теб?

Тя го повдигна, за да му покаже. Върху кожената подвързия се бяха появили няколко нови драскотини, но иначе си беше наред.

— Заради него ли са дошли?

— Не мисля, че само заради удоволствието да си побъбрят с теб.

— Кои са?

Грант имаше доста добра представа, но само безразлично вдигна рамене.

— Не са от хората, с които бихме искали да се срещаме.

Той погледна отново надолу. Тъмната фигура беше изчезнала. Двигателят на колата заработи и малко по-късно я видяха да поема обратно към селото. Промъкна се по тясната улица между къщите и изчезна. Марина понечи да се изправи, но на секундата Грант я хвана за китката и я дръпна надолу с такава сила, че едва не я събори върху себе си. Тя се претърколи настрана с яростно ръмжене и когато отново се изправи, Грант видя малък нож в ръката й.

— Какво правиш?

При падането роклята й се беше раздърпала и деколтето й се беше смъкнало надолу, но тя сякаш не забелязваше.

— Не можеш да се върнеш там — предупреди я той. И съвсем преднамерено отмести очи от вдигнатия във въздуха нож към деколтето. Там стърчеше ъгълче бяла дантела.

Тя се загърна с презрително сумтене.

— Защо не? Първо се появяваш ти, когото не искам да виждам повече, а след два часа се домъкват двама чекиджии и ми разбиват къщата като побеснели животни. Да не очакваш да си мисля, че това е съвпадение?

— Почти сигурно е, че не е.

— Тогава от къде на къде ще ми казваш какво да правя?

— Ако влезеш в къщата, това ще бъде последното ти действие в този свят. Виж — посочи Грант.

През прозореца се виждаше бъркотия от сцепени дъски, потрошен порцелан, счупени рамки на фотографии и разхвърляни по пода мебели. Цевта на оръжието едва се различаваше на фона на целия хаос. И дори човек да я видеше, можеше да я вземе за някакъв отломък. Само когато помръдваше, играта на светлината и сенките по нея предупреждаваха наблюдателя.

Марина, която беше прекарала дълги часове в разузнаване, търсейки точно такива издайнически знаци, веднага я различи.

— Един е останал в засада — изохка и се отпусна в канавката. — Дали ни е видял?

— Ако го беше направил, вече щяхме да сме разбрали.

— Тогава ще можем да го изненадаме. — Очите й блеснаха с дивашка радост. Този поглед Грант познаваше много добре от войната. Както германците бяха научили за своя сметка, критяните не обичаха нищо повече от една хубава кръвна вражда. — Ти имаш револвер. Аз ще му отвлека вниманието от вратата, а ти ще му видиш сметката от прозореца. — В очите й проблесна съмнение, когато видя как той поклаща глава. — Защо не?

— Защото всеки час, който той прекара там в чакане, е час повече за нашето бягство.

Те вървяха към големия планински масив, който се издигаше на хоризонта в източна посока. Малко преди здрачаване намериха празна овчарска колиба на високопланинска ливада, чийто предишен обитател беше оставил дърва, две одеяла и няколко кутии с войнишки дажби, вероятно останали от войната. Грант стъкна огън и двамата се увиха в одеялата. Долу в долината може и да беше пролет, но тук в планината зимата още се мотаеше. Снежни петна покриваха дълбоките падини откъм северната част на склона, а върхът още носеше бялата си снежна гугла. Хладен вятър просвирваше около тях и Грант се загърна по-плътно с одеялото. Щеше да бъде съвсем естествено да го завие около двамата, както често бяха правили през студените нощи по време на войната, но не посмя да опита.