Том Харпър - Изгубеният храм

— Фаранги тон некрон. Къде го видя?

Грант вдигна тефтера, за да й покаже. На вътрешната страна на страницата почти под сгъвката между два листа, отвесно до рисунката бяха изписани трите гръцки думи. Марина взе дневника от него и се загледа в написаното.

— Разбира се, Фаранги тон некрон — измърмори тя.

— Тоя пък кой е?

— Това е местност. Една долина. На източното крайбрежие близо до село на име Закрос. Означава… — тя се замисли за миг — … Долината на смъртта.

— Звучи многообещаващо.

Долината на смъртта, Крит

Стени от червени скали се извисяваха право над тях, проблясвайки на слънцето, но долу в пролома групички платани и олеандрови храсти хвърляха сянка. Грант погледна към листата нагоре, засенчвайки очите си с ръка от блясъка на слънцето. Намираха се в огромен каньон, който на извивки се спускаше постепенно към морето. Високо над главите им няколко черни отвора пронизваха заострените скали.

— Това са гробници.

Черната рокля на Марина беше разменена срещу чифт бракувани военни панталони и блуза с къс ръкав, разкопчана само толкова, че да привлича погледа на Грант, когато мислеше, че тя не гледа. Черната й коса беше вързана на тила в хлабава конска опашка. Кожата на лицето й бе потъмняла до светлокафяво от трите дни ходене на открито и липсата на кремове. През рамото й беше преметната намотка въже.

— Хората са погребвани в тези пещери още от минойско време — продължи тя. — Значи това е Долината на смъртта.

— Не ми изглежда твърде плашеща. Слънцето грее, дивите цветя цъфтят, птичките пеят.

— Всъщност при гърците птиците често се възприемат като предвестници на смъртта. Вестители от и за подземния свят.

— О! — Внезапно мрачна нотка се прибави към оглушителното писукане около него. — Тези пещери изследвани ли са някога?

— Често — сбърчи нос тя. — Не минава много време, преди свещените реликви на едно поколение да се превърнат в печалба за някое от следващите. Археолозите откриха няколко древни погребения, но повечето гробници са ограбени преди много време.

— Тогава защо…

— Не сме тук заради гробниците. — Тя извади от джоба си лист хартия. На него беше прекопирала рисунката от бележника на Пембертън. — Виждаш ли рогата? Търсим храм.

— Не е ли едно и също?

— Минойците не са погребвали своите мъртъвци в храмовете. Древните биха се стреснали от мисълта да внесат мъртвите сред живите. Слагали са ги в градове на мъртвите, некрополи, подобни на тези пещери.

— Добре, къде тогава ще търсим това светилище?

Марина се замисли за миг.

— Хогарт, един друг археолог, провежда разкопки в началото на прохода през 1901 г. Той открива няколко минойски къщи, но не и светилище.

— Може Пембертън да е намерил нещо, което той е пропуснал. — Грант взе от нея копието на рисунката и се вторачи в листа. — Нали каза, че зигзагообразните линии може да представляват вода?

— Вероятно са чисто декоративни. Няма начин…

— Погледни — прекъсна я Грант, обърнал листа обратно. — Тези два триъгълника от двете страни са страните на пролома. Морето е пред тях. И тука — той бодна с пръст в центъра на листа — се намира светилището.

Марина изглеждаше неуверена.

— Не мисля, че можеш да предположиш ей така, че минойците са използвали пространствените взаимовръзки в своето изкуство по такъв начин.

— Глупости, рисували са както са виждали нещата.

— Така ли? И откъде знаеш как са виждали света преди толкова хиляди години? В такъв случай, как ще обясниш лъва, който се рее във въздуха? И него ли са нарисували, както са го видели?

— Може да е облак.

— А куполът под него? Може би е чадър, а?

— Добре де, имаш ли по-добра идея?

Тя въздъхна.

— За съжаление не.

Победата на Грант се оказа краткотрайна. Каньонът свършваше на около осемстотин метра от брега, разливайки се в няколко прашни ниви.

— Руините, които Хогарт е открил, трябва да са някъде тук — подхвърли раздразнено Марина. Започна отново да разглежда рисунката. — Какво може да е видял Пембертън, че да го накара да си помисли за Долината на смъртта?

Мършав вол теглеше ралото в сухата земя на една от прашните ниви. Селянин с вълнен елек стоеше до него и го налагаше с пръчка, докато яката му жена с кърпа на главата гледаше. Двамата наблюдаваха безмълвно приближаването на Грант и Марина.

— Добър ден — поздрави Марина.

— Добър ден — кимна селянинът, облегна се на пръчката и се вторачи в нея.

До него жена му я гледаше така, сякаш беше слязла от покварената пътека на някое парижко ревю.