Том Харпър - Изгубеният храм

— Такива неща ли правеше с Пембертън?

— Не, очевидно го е направил сам.

Грант се надигна, вдигна ръка, за да изтупа прахоляка от ризата си, и замръзна от изненада. Бяха се изкачили по-високо, отколкото беше смятал, и бяха стигнали до скален корниз почти на половината път до върха на тристаметровата скала. Тя се извисяваше над тях толкова замайващо стръмна, че Грант не посмя да погледне нагоре, за да не изгуби равновесие. Долу зелената лента на дъното на долината се виеше към морето, проблясващо в далечината. Но пред него на мястото, където заострената скала срещаше корниза, черна пукнатина разцепваше камъка, широка само колкото да се промуши човек. Над нея, почти невидима в сянката на надвисналата канара, имаше изсечена каменна ниша.

Грант започна да се промъква натам. Трите хиляди години бяха разяли изсеченото в камъка, оставяйки само едва видими следи от някога гордото изображение. Ноктите и зъбите бяха изгубили своята острота, гривата беше клюмнала, напрегнатите мускули се бяха стопили. Но дори така Грант го позна от пръв поглед. Измъкна смачкания лист от джоба си и го вдигна.

— Ето го и твоя летящ лъв.

Марина поклати глава, макар Грант да не можеше да определи дали е от удивление или гняв. Тя вдигна фенера на Пембертън и го разклати. Вътре се разплискаха няколко пръста стар парафин.

— Няма фитил.

Марина извади нож от джоба на кръста си, отвори фенера и отряза тънко парче плат от ръкава на блузата си. Зави го ловко с пръсти и го вкара в отвора за фитила.

Грант извади запалката си.

— Дай на мен.

По памучния фитил плъзна пламъче, почти невидимо на рязката слънчева светлина. Марина тръгна към пукнатината в скалите, но Грант беше по-бърз. Той дръпна фенера от ръката й, застана пред нея, а след това измъкна револвера от кобура.

— Аз ще вляза пръв.

След това се промуши през процепа. След около десетина метра проходът се разшири. Той се спря и вдигна лампата, за да се предпази от неприятни изненади — едва има време очите му да привикнат, когато остър лакът се заби в гърба му, запращайки го напред. Той залитна в помещението, размахвайки лампата така, че да не я строши на парчета, ако падне на земята. Накрая успя да възвърне равновесието си и да се обърне.

Марина стоеше в прохода с донякъде виновно изражение на лицето.

— Съжалявам, но не видях, че спря.

— За мой късмет нямаше някой бездънен изкоп, който да ме погълне.

Обаче нямаше време да се ядосва. Пукнатината се беше разширила в помещение, чиито стени още носеха хилядолетните белези от медните длета, изсекли го в скалата. В далечния край имаше каменна пейка, а над нея в дълбока ниша стоеше обърната ваза. Дървено сито бе облегнато на пейката, заедно с мистрия и въже за отвес, четка и друга опаковка от локум. Отгоре, изложени почти като в музей, бяха подредени фигурки и предмети. Грант и Марина коленичиха пред тях — може би по същия начин както вярващите са коленичили там преди толкова хиляди години.

— Това трябва да е нещо като купа за пречистване — каза Марина, докато вдигаше плитка чиния, издялана от червеникав камък.

Гласът й беше тих и благоговеен. Тя остави почтително съда и взе друг предмет. Беше боядисана фигурка с тънък като на оса кръст, нагънати поли и ръце, вдигнати нагоре като криле. Приличаше много на ангел. Като се изключи, забеляза Грант, че късият жакет, който носеше, беше разтворен, за да се покажат гърдите, които стърчаха напред почти перпендикулярно на тялото.

— Хубави цици.

Марина се намръщи.

— Това е фигурка на минойска богиня. Тяхното главно божество — източник на плодородие и сила. Такива идоли се срещат често.

Грант се наведе, за да я разгледа по-отблизо.

— Какви са тези вълнообразни линии по ръцете й?

— Змии.

Марина я вдигна до лампата. Сега на светлината Грант можа да ги видя ясно: една извиваща се змия се плъзгаше нагоре по едната ръка, по голите рамене и надолу към другата китка. Линиите по гръдния кош, за които той беше решил, че са подгъв на жакета, се оказаха още две змии — едната навита на кълбо около гърдите, а другата се спускаше надолу по хълбоците в полите.

— Опасна жена — язвително отбеляза Марина. — Ти не би имал никакъв шанс.

— Богините не са мой тип.

Марина остави фигурката и огледа останалата част от съкровището. Повечето бяха фрагменти, които Пембертън беше сортирал според вида: парчета слонова кост, половин дузина каменни печати с миниатюрни гравюри, две двуостри брадви и множество керамични късове, подредени на различни купчини.