Том Харпър - Изгубеният храм

— Това е интересно — подхвърли Марина, вдигна две парчета от най-далечната купчина и ги доближи. — Повечето от находките са от средноминойския период, приблизително отпреди три и половина хиляди години. Но тези са много по-скорошни. Сякаш храмът е бил изоставен, а после наново открит.

— Преди колко години?

— Да речем, преди три хиляди.

Грант се прозя.

— Скъпа, за мен това са стари новини. — Огледа отново подредените артефакти. — Все пак колко струват тези неща?

— От археологическа гледна точка може да са много важни. Статуйката на богинята не е уникална, но е много добре запазена. Вероятно керамичните останки са най-ценни. Ако успеем да съставим добра хронология, те ще ни кажат най-много за модела на селищата по острова. — Тя се намръщи. — Би било полезно да се знае тяхната стратификация. Изненадана съм, че Пембертън не е… — Тя замълча, когато видя изражението на досада по лицето на Грант. — Какво има?

— Не давам и пукната пара колко са интересни за археолозите. Искам да знам колко струват.

— Само това ли те интересува? — Гласът й беше пълен с горчивина. — Половината свят е в развалини, а другата половина дори не може да се изхранва. Няма да забогатееш, разпродавайки трохите от една цивилизация, за която повечето хора не са и чували. Ако искаш да спечелиш богатство, върни се при своите пушки. Хората винаги намират пари за убиване.

Обърна му гръб, но Грант се протегна и я завъртя към себе си.

— Наистина ли смяташ, че искам да занеса тези боклуци в някоя заложна къща, за да взема някоя пара? Помисли. Този мил човек от тайните служби дойде чак в Палестина, за да провери дали бележникът на Пембертън не е у мен, и не ми се вярва да търси колекция за Британския музей. Смятам, че в бележника има нещо ценно. Ценно за онзи вид мъже, които търгуват със стомана, петрол, оръжия и живот. Затова те питам: това тук ценно ли е? Защото ако не е, или те са разбрали погрешно, или ние сме дошли на погрешното място.

Той отстъпи назад. Въпреки горещия въздух в пещерата Марина трепереше.

— Тук има някои неща, които ще бъдат интересни за учените — отговори тя решително. — Иначе… не виждам нищо друго.

— А това?

Грант насочи фенера към нишата в задната стена. Първоначално беше сметнал предмета в нея за обърната наопаки ваза, но сега, когато се вгледа, видя, че това е парче камък с височина около шейсет сантиметра и форма, леко наподобяваща на куршум. Отвън го покриваха издълбани в камъка пресичащи се линии.

— Това… — Марина се загледа в предмета. — Това е много необикновено. Разбира се, не е ценно — добави тя язвително, — но е много рядко. Мисля, че е бийтъл 9 9 Игра на думи: на англ. език beetle означава бръмбар. — Б.пр. .

— Бръмбар?

— Не, свещен камък. Вероятно оригиналът е бил къс метеорит, макар че този очевидно е копие. Във вдлъбнатината на върха може би са съхранявали парче от метеорита. А може да е и някакъв култов идол. — Тя плъзна ръце по студения камък, сякаш го милваше. — Ходил ли си в Делфи при оракула?

— Някога там вдигнах един влак във въздуха. Не ми остана време да разгледам забележителностите.

— Там се пази нещо подобно. Наричат го омфалос — пъп на света. Колкото до Крит, има фрески, които изобразяват подобни предмети, но никой не е намерил нито един от тях.

— Все още не разбирам защо… Какво беше това?

Грант се завъртя. Уеблито проблесна в ръката му, докато с едно сръчно движение не смачка фитила на лампата и помещението на мига потъна в мрак.

— Стой зад мен — нареди Грант, с протегната ръка блъсна Марина в помещението, а той самият направи две тихи крачки наляво, за да не бъде на линията на входа.

— Какво става?

На Грант не му се наложи да отговаря. Отвън долетя трополенето на камъни, падащи по склона, а след това глас, който сипеше ругатни на английски. Грант насочи револвера към входа. Чу триене и приглушени псувни, докато някой се опитваше да се промуши през процепа, след това тихи стъпки. Пръстът му се сви около спусъка.

Бледият лъч на електрическо фенерче прониза мрака, подобно на молец се зарея по стените, тавана, пода и накрая спря върху цевта на оръжието.

— Надявам се, че не възнамеряваш да ме гръмнеш, нали, мамка му?

Револверът на Грант не трепна. Без да се плаши, новопристигналият се наведе и застана на входа, очертавайки се като силует в сумрачната дневна светлина, която се просмукваше отвън.

— Кой е този? — попита Марина.

— Не мисля, че последния път се представих. — Мъжът насочи лъча на фенерчето към своето лице, осветявайки късо подстригана червеникава коса, тънки мустаци и тясно заострено лице. — Мюър. — Кимна, но не подаде ръка. — С Грант вече сме се срещали. А вие трябва да сте Марина Папагианополу. По-известна на нас и германците, когато имаха работа тук, като Атина.