Том Харпър - Изгубеният храм

— Предай му, че ще сляза, когато свърша.

— Професоре, той беше ужасно настоятелен.

— Аз също, господин Гордън.

Рийд свали очилата си и започна да ги почиства с края на шала — сигурен знак за онези, които го познаваха, че разговорът е свършил. След още един поклон разсилният изчезна.

Рийд се вторачи толкова продължително в пепелявобелите въглища зад решетката на камината, че студентът се запита дали не е напълно забравен. В този момент с насилена усмивка и очевидно усилие на волята Рийд спря погледа си отново върху младежа.

— Докъде бяхме стигнали?

Един час по-късно — студентът беше малко по-голям, но Рийд се опасяваше, че не беше кой знае колко по-умен — разсилният се върна. Едва успя да отвори вратата и посетителят се шмугна през отвора. Беше слаб мъж, жилест и стегнат, който вървеше вдървено, сякаш е скован от гняв. Червената му коса беше подстригана късо като подравнен храсталак. Без да си свали палтото, прекоси малкото помещение и се тръшна на овехтелия диван срещу Рийд. Остарелите пружини пропаднаха под него, сгъвайки го надве в ужасно недодялана ъгловата поза. Тъй като се наведе напред, краката му се разкрачиха, придавайки му вид на леопард, който се готви да скочи.

Мъжът потри ръце.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш — благо каза Рийд.

— Така и трябва, аз съм зает човек.

— Но дойде чак в Оксфорд, за да се срещнеш с мен. Можеше да се обадиш по телефона.

— Това и направих. Вчера звънях пет пъти и два пъти завчера.

— О, да, съжалявам, но изглежда разсилният е изгубил съобщенията. Както и да е, сега си тук. С какво мога да ти помогна?

Мюър измъкна цигара от табакера от слонова кост и драсна клечка кибрит. Не предложи на Рийд. Когато крайчето се запали, бръкна във вътрешния си джоб, извади корав кафяв плик и го хвърли на масичката за кафе помежду им.

— Какво ще кажеш за това?

Рийд взе плика. Вътре имаше една-единствена снимка, копирана на дебела фотографска хартия. Професорът присви очи, след това стана от креслото и отиде до писалището, опряно в стената. От едното чекмедже извади дебела лупа и я намести над снимката.

— Глинена плочка или част от нея. В долния край на снимката има черна ивица, което я прави трудно различима. Изглежда на плочката има някакъв надпис, но снимката е прекалено размазана, за да може да се види ясно. Нищо друго, като се изключи ръчният часовник, сложен до нея. — Рийд свали лупата от окото си. — Джон Пембертън ли я е направил?

Мюър се наежи.

— Защо питаш?

— Той ли я е направил?

— Може би. Защо?

Рийд почука по снимката.

— Заради часовника. Пембертън винаги го използваше за мащаб, когато снимаше артефакти. Мир на праха му. — Отново се взря в снимката, а после в Мюър. — Сигурно си чувал за него? Не знаех, че си запален по археологията.

— Когато не разкопаваше изгубени цивилизации, Пембертън работеше за нас. — Цигарата беше изгоряла почти до края. Мюър запрати фаса в камината. Той вдигна няколко самотни искрици.

— Нас? — попита Рийд.

— Военното разузнаване. Завербувахме го преди войната и го помолихме да си държи очите отворени, в случай че Хитлер си хареса Крит. — Друга цигара вече видимо намаляваше в устата на Мюър. Поне прави нещо за отоплението на помещението, помисли си Рийд. — Разбира се, всичко това е поверително.

— Разбира се.

— Използвахме Пембертън за установяване на връзки с местните, за създаване на познанства, такива работи.

Като археолог той можеше да отиде почти навсякъде, без на някого да му прави впечатление. Беше голямо нещастие, че умря още през първия ден на нашествието. Върна ни шест месеца назад.

— Ужасно жалко — съгласи се Рийд, като стрелна с кос поглед Мюър изпод белите си вежди. — И сега преглеждате снимките му?

— Открихме я в германски архив след войната.

Рийд се почеса по тила, където шалът го беше погъделичкал.

— Да не би да искаш да кажеш…?

— Че Пембертън е бил предател? — Мюър се изсмя късо и невесело. — Не. Когато германците превзеха острова, установиха главната си квартира във вилата на Пембертън. Затова са имали достатъчно възможности да се ровят из неговите неща.

— Тогава защо…

— Няма значение. — Вторият фас последва първия в отворената камина. Мюър отвори табакерата за следваща цигара, но се спря и я затвори. След това затропа с пръсти по слоновата кост. Ритъмът беше бърз като стрелба с картечница. — От теб искам да науча какво има на тази снимка.

Рийд взе лупата и започна отново да оглежда фотографията.