Том Харпър - Изгубеният храм

Още един самолет прелетя ниско от север. В чистия въздух той го видя съвсем ясно: тумбест нос, черен кръст отстрани, личеше дори белотата на стоманеното въже за закачане на карабините. Сигурно беше стигнал до края на захода си за спускане на парашутистите и след миг щеше да завие и отлети за материка, за да докара нов товар. Обаче машината не зави. Продължи над двореца и нагоре по хълма право към него.

Пембертън не беше страхливец. Беше лежал в окопите във Фландрия и се бе насилвал да излезе през бруствера заедно с останалите, но гледката на връхлитащия самолет го накара да замръзне на място. Той изви глава назад и се завъртя, когато машината изрева над главата му. Двигателите работеха на твърде ниски обороти, чак му мина мисълта, че ще падне. Квадратният отвор във фюзелажа зееше като рана.

Пембертън подскочи. Една фигура се беше появила в рамките на отвора и надничаше навън. Сигурно човекът го беше видял, защото Пембертън изпита за секунда странна взаимност, когато вторачените им погледи се срещнаха. В този момент мъжът падна. С ръце, протегнати като криле, той скочи от самолета, увисна за миг във въздуха, а след това беше отнесен от въздушната струя. Зад него се разстла дълга опашка, която разцъфна в бял парашутен купол, дръпвайки го да се изправи като кукла на конци. Дори и тогава падаше с плашеща скорост.

Само след секунди зад него вече имаше още мъже във въздуха. Самолетът изобщо не беше свършил със захода си за скок. Пембертън погледна надолу. Вятърът щеше да отнесе десантниците покрай него, но не толкова далече, че да може да им избяга. Намираше се в капан. Нямаше друг избор, обърна се и пое назад към двореца сред дърветата.

Изкатери се по четири хиляди годишните стъпала и се стовари зад една стена, дишайки тежко. Амбицията на Евънс не се беше задоволила само с разкопаването на двореца, на някои места фактически се беше опитал да го построи наново и резултатът бе няколко наполовина изградени стаи, надигащи се от руините като духове. Някои посетители ги намираха събуждащи фантазията, а други ги приемаха като обида за археологията. Макар от Пембертън да се очакваше професионално да не ги одобрява, той винаги тайно ги беше харесвал. Никога не му беше хрумвала мисълта, че някога ще се крие тук в опит да си спаси живота. Той се обърна и надникна през прозореца на новоиззиданата стена.

За миг си позволи да се надява, че десантчиците са поели към вътрешността на острова. Обаче после ги видя. Бяха дори по-близо, отколкото си беше представял. През няколкото минути, които му трябваха да стигне до двореца, войниците се бяха освободили от своите парашути, бяха ги събрали и се бяха спуснали надолу в долината. Видя ги да се разпръскват в рехава редица, придвижвайки се по осеяния с маслинови дървета склон, който се спускаше към двореца. Преброи шестима, тесните каски без ръб и торбестите зелени блузи изглеждаха странно непрактични за воюване. Ако бяха поели по пътя на запад, щяха да минат много встрани от руините. Както се движеха сега, щяха да влязат право в двореца.

Зад него се чу силно стържене на метал в камък. Обърна се ужасен, след това с малко закъснение си спомни за войниците в долината. Дали го бяха видели? Не. Бяха изчезнали в сянката на южната стена и сега временно бяха извън полезрението му. Обърна се отново да погледне, но този път по-предпазливо. В големия двор, където древните бяха танцували върху гърбовете на бикове, лежеше разстлан огромен пурпурен парашут подобно на кърваво петно. Тъканта се издуваше и потрепваше на вятъра, докато зад нея плетеница от черни въжета се простираше назад до метална кутия приблизително с големината на ковчег. Пембертън видя пукнатината от силата на удара в гипсовите плочи и почувства пристъп на гняв от този нехаен вандализъм.

Първият от германските войници, един сержант, се прехвърли през парапета и хукна през двора към металния сандък. Другите го последваха, струпвайки се около него, когато той отвори капака. Някои от мъжете събличаха торбестите комбинезони, които бяха носили по време на скока, откривайки сивите бойни униформи и патрондаши отдолу, докато други поемаха оръжията, които сержантът раздаваше.

Встрани от войниците нещо се раздвижи. С ъгълчето на очите Пембертън зърна една фигура да пълзи по покрива на храма, който се издигаше малко вляво от него. Човекът носеше бяла риза, а на главата му беше вързана черна кърпа — имаше вид на обикновен критски земеделец. В ръката си стискаше пушка, държеше я внимателно, за да не изстърже на метал. Тя имаше още по-древен вид от самия мъж — едва ли беше използвана от изгонването на турците от острова преди половин век, но нямаше съмнение какво възнамеряваше да прави с нея.