Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Това е добро упражнение за теб — отвърна Клеъри; докато говореше, устните й докосваха кожата му. — Утре — мрежести чорапи.

С тялото си тя почувства смях, топъл и познат.

— Брат Енок! — Мерис се надигна зад бюрото. — Благодаря, че толкова бързо успя да се присъединиш към нас с брат Закарая.

За Джейс ли става въпрос? Ако не знаеше колко е невероятно, Мерис би могла да се закълне, че в думите на брат Закарая звънна тревожна нотка. Днес няколко пъти бях при него. Състоянието му не се е променило.

Енок се размърда в одеждите си.

А аз преглеждам архивите и древните ръкописи, за да видя какво се казва там относно небесния огън. Те съдържат информация за това как може да бъде освободен, но трябва да проявите търпение. Когато научим нещо ново, ще се свържем с вас.

— Не става дума за Джейс. — Мерис излезе иззад писалището и токчетата й изтракаха върху каменния под на библиотеката. — А за нещо съвсем друго.

Тя погледна надолу. Върху пода имаше небрежно хвърлено килимче, там, където обикновено нямаше нищо. Освен това то не лежеше гладко разстлано, а бе метнато върху неравномерна изпъкналост, която закриваше очертанията на Бокала, Меча и Ангела. Мерис се наведе, улови го за крайчеца и дръпна.

Мълчаливите братя не ахнаха, разбира се — нали бяха безмълвни. Ала в главата на Мерис избухна същинска какофония, психическият отзвук от изумлението и ужаса им. Брат Енок направи крачка назад, а брат Закарая закри лице с дългопръстата си ръка, сякаш за да пропъди гледката пред себе си от съсипаните си очи.

— Нямаше го тази сутрин — обясни Мерис. — Но когато се върнах следобед, то ме очакваше.

В първия миг си бе помислила, че някаква голяма птица е проникнала в библиотеката и е издъхнала на пода, навярно като си е счупила врата в един от високите прозорци. Но после се бе приближила и бе осъзнала какво вижда пред себе си. Не каза нищо за раздиращия пристъп на отчаяние, който бе преминал като стрела през тялото й, нито как бе отишла до прозореца със залитане и бе повърнала през него в мига, в който си бе дала сметка какво е видяла.

Чифт бели криле… всъщност, не съвсем бели, а смесица от цветове, които блещукаха и се променяха пред погледа й — бледосребристо, прошарено с виолетово и тъмносиньо; всяко перо — поръбено в злато. А в основата им — отблъскваща топка от прерязани кости и сухожилия. Ангелски крила… отсечени от тялото на жив ангел. Ангелска кръв с цвят на течно злато, бе оплискала пода.

Върху крилата имаше сгънат лист хартия, адресиран до нюйоркския Институт. След като напръска лицето си с вода, Мерис бе вдигнала писмото и го бе прочела. Беше кратко — само едно изречение, подписано с почерк, който й бе странно познат, тъй като в него се долавяше ехо от курсива на Валънтайн, от заврънкулките на неговите букви, оформени от силна, сигурна ръка. Ала името не бе това на Валънтайн. А на неговия син.

Джонатан Кристофър Моргенстърн.

Мерис подаде бележката на брат Закарая, който я пое от ръката й, отвори я и прочете, точно както бе направила и тя, една-единствена дума на старогръцки, изписана красиво върху листа.

Erchomai бе всичко, което писмото казваше.

Идвам.

Латинското заклинание, с което Магнус призовава Азазел, започващо с думите „Quod tumeraris: per Jehovam, Gehennam” Трагичната история на доктор Фауст” от Кристофър Марлоу.

Откъсите от баладата, която Магнус слуша в колата, са взети с разрешение от песента „Уви, няма с кого да си играя” на Елка Клоук.

Тениската с надпис „ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ ВЗЕХ НЯКОИ ЛОШИ РЕШЕНИЯ” е вдъхновена от комикса на приятеля ми Джеф Жак www.questionablecontent.net. Тениската може да бъде закупена от www.topatoco.com. Идеята за „Magical Love Gentleman” също е негова.