Касандра Клеър - Град на изгубени души

Откъм ъгъла се разнесе звънък смях.

Алек се обърна рязко и мечът проблесна в ръката му. Сенките в ъглите бяха гъсти и непрогледни; дори светлината на Амриел не бе в състояние да ги пробие.

— Камила? — Гласът му бе опасно спокоен. — Камила Белкор? Излез оттам. Веднага.

Последва нов кикот и от мрака пристъпи една фигура. Но не беше Камила.

Беше момиче, което надали имаше повече от дванайсет-тринайсет години — слабичко, облечено в оръфани дънки и розова тениска, върху която имаше блестяща апликация на еднорог. През врата си бе преметнала дълъг розов шал, чиито краища бяха наквасени с кръв. Кръв покриваше и долната половина на лицето й, както и ръба на тениската й. Широко отворените й радостни очи се спряха върху Алек.

— Познавам те — ахна тя и Алек зърна острите й като игли кучешки зъби. Вампир. — Алек Лайтууд. Ти си приятел на Саймън. Виждала съм те на концертите.

Алек се взираше в нея. Беше ли я виждал преди? Може би… мярнато за миг лице в сенките на един бар, по време на представленията, на които Изабел го влачеше понякога. Не можеше да е сигурен. Но това не означаваше, че не знае коя е тя.

— Морийн. Ти си саймъновата Морийн.

Думите му очевидно й се понравиха.

— Така е. Аз съм саймъновата Морийн. — Тя сведе очи към дланите си, на които сякаш бе надянала алени ръкавици — като че ги бе потопила в локва кръв. И то не човешка кръв, помисли си Алек, а тъмната, рубиненочервена кръв на вампирите. — Търсиш Камила — изчурулика Морийн. — Но тя вече не е тук. О, не. Отиде си.

— Отишла си е? — повтори Алек. — Какво искаш да кажеш?

Морийн се изкиска.

— Нали знаеш какъв е законът на вампирите? Който убие главата на някой вампирски клан, става негов предводител. А Камила оглавяваше нюйоркския клан. О, да, така беше.

— Значи… някой я е убил?

Морийн избухна в щастлив смях.

— Не просто някой, глупчо. А аз.

Сводестият таван на лечебницата бе син, украсен в стил рококо с рисунки на бели облачета и херувими, зад които се разстилаха златни ленти. Покрай стените отляво и отдясно имаше редици метални легла, между които минаваше широка пътека. Ясните лъчи на зимното слънце струяха през два високи прозореца на тавана, но не можеха да стоплят студеното помещение.

Джейс седеше в едно от леглата, облегнат на купчина възглавници, които бе задигнал от съседните легла. Носеше оръфани по ръбовете дънки и сива тениска, а на коленете си крепеше книга. Вдигна очи, когато Клеъри влезе в стаята, но не каза нищо, докато тя се приближаваше.

Сърцето на Клеъри заби лудешки. Тишината бе тягостна, едва ли не потискаща; под погледа на Джейс тя отиде до леглото му и сложи ръка на металната табла в долната му част. Очите й изучаваха лицето на Джейс. Колко пъти се бе опитвала да го нарисува, да улови онова неизразимото, което го правеше Джейс, но пръстите й никога не бяха успели да пресъздадат върху листа това, което очите й виждаха. Ето че то се бе завърнало там, където го нямаше, докато Джейс бе под властта на Себастиан. Макар Клеъри да не бе сигурна как да го нарече

— душа, дух — то отново надничаше през очите му.

Тя още по-здраво стисна таблата.

— Джейс…

Той прибра кичур златна коса зад ухото си.

— Може ли… Мълчаливите братя разрешиха ли ти да влезеш?

— Не точно.

Ъгълчето на устните му потръпна.

— Значи си ги цапардосала с някоя греда и си проникнала с взлом? Клейвът не гледа с добро око на подобни неща, нали знаеш?

— Леле. Ти май наистина вярващ че съм способна на всичко? — Тя приседна на леглото до него, отчасти за да са на едно ниво и отчасти за да скрие факта, че коленете й треперят.

— Опитът ме научи — каза Джейс и остави книгата настрани.

Думите му и подействаха като плесница.

— Не исках да те нараня. — Гласът й бе тих като шепот. — Съжалявам.

Джейс се изпъна и преметна крака през ръба на леглото. Бяха близо един до друг, деляха едно легло, но въпреки това Клеъри усещаше, че се държи на разстояние. Виждаше тайните, които се спотайваха в светлите му очи, долавяше нерешителността му. Щеше й се да протегне ръка, ала остана неподвижна, стараейки се да говори спокойно:

— Никога не съм искала да те нараня. И нямам предвид само в Ирландия. Имам предвид от мига, в който ти — твоето истинско „ти” — ми каза, какво искаш. Трябваше да те послушам, но мислех единствено за това как да те спася, как да те изведа оттам. Попречих ти да се предадеш на Клейва и заради това и двамата замалко да свършим като Себастиан. А когато направих онова със Славния… Алек и Изабел трябва да си ти споменали, че мечът бе предвиден за Себастиан. Но не можех да си пробия път през тълпата. Просто не можех. И тогава си спомних какво ми беше казал — че предпочиташ да умреш, вместо да живееш под неговия контрол. — Гласът й изневери за миг. — Истинският ти, имам предвид. Нямаше как да те попитам. Можех единствено да гадая. Трябва да знаеш, че бе ужасно да те нараня така. Мисълта, че може да загинеш и че моята ръка ти е нанесла смъртоносния удар. Самата аз не бих могла да продължа след това, но рискувах живота ти, загцото мислех, че ти би искал така и че след като веднъж вече те бях предала, ти го дължа. Ала грешах… — Тя замълча, но Джейс не каза нищо. Стомахът й се преобърна, ужасяващо, болезнено подръпване. — Ами съжалявам, тогава. Никога няма да мога да изкупя стореното. Но исках да знаеш. Че съжалявам.