Касандра Клеър - Град на изгубени души

Изабел се заигра с някакво несъществуващо влакънце върху ръкава си.

— Какво да му кажа?

— Какво изпитваш към него.

Изабел придоби войнствено изражение.

— Не би трябвало да ми се налага.

Клеъри поклати глава.

— Господи! Колко само си приличате с Алек…

Очите на Изабел се разшириха.

— Не е вярно! Изобщо не си приличаме. Аз непрекъснато излизам с момчета, а преди Магнус той не бе излизал с никого. Той ревнува, а аз не…

— Всички ревнуват понякога — отсече Клеъри. — Освен това и двамата сте такива стоици. Та това е любов, не битката при Термопилите. Не е нужно да гледате на всичко като на последна съпротива. Нито да задържате всичко в себе си.

Изабел вдигна ръце.

— Откога се превърна в такъв специалист?

— Не съм специалист. Но познавам Саймън. Ако не му кажеш нещо, той ще реши, че е понеже не проявяваш никакъв интерес към него, и ще се откаже. Той се нуждае от теб, Из, а ти се нуждаеш от него. Но освен това има нужда да го чуе от теб.

Изабел въздъхна и се обърна, за да поеме по стълбите. Клеъри я чу да си мърмори под носа:

— Ти си виновна за всичко. Ако не му беше разбила сърцето…

— Изабел!

— Е, да не би да е лъжа.

— Да, а ако не греша, когато бе превърнат в плъх, ти бе тази, която предложи да го оставим в това състояние. Завинаги.

— Не е вярно.

— И още как… — Клеъри така и не довърши. Бяха стигнали горния етаж, където и в двете посоки се простираше дълъг коридор. Пред двукрилата врата на лечебницата стоеше фигура, облечена в одежди с пергаментов цвят, със сплетени ръце и молитвено сведена глава.

Изабел посочи Мълчаливия брат с пресилено движение.

— Ето — заяви тя. — Успех с промъкването покрай него, за да видиш Джейс.

И тя се отдалечи надолу по коридора, а токчетата й потракваха върху дървения под.

Клеъри въздъхна безгласно и посегна към стилито в колана си. Съмняваше се, че съществува руна за магически прах, която да е в състояние да заблуди един Мълчалив брат, но може би ако успееше да се приближи достатъчно, за да нарисува руна за сън върху кожата му…

Клеъри Фрей. Еласът в главата й бе развеселен и освен това — познат. Нямаше звук, но тя различи формата на мислите, така, както може да бъде разпознат нечий смях или нечие дишане.

— Брат Закарая. — Примирено прибра стилито и се приближи до него; щеше й се Изабел да беше тук.

Предполагам, че си дошла, за да видиш Джонатан — каза той, вдигайки глава от съзерцателната си поза. Лицето му си остана в сянка под качулката, макар Клеъри да различи очертанията на една ъгловата скула. — Въпреки нарежданията на Братството.

— Моля те, наричай го Джейс. Иначе става прекалено объркващо.

„Джонатан” е чудесно старо име, първото от имената на ловците на сенки. Родът Херондейл винаги е държал на имената в семейството…

— Той не го е получил от тях— изтъкна Клеъри. — Макар да има кама, която е принадлежала на баща му. Върху острието пише „С. У. X.”

Стивън Уилям Херондейл.

Клеъри направи още една крачка към вратата и към Закарая.

— Знаеш много за рода Херондейл. И от всички Братя у теб има най-много човещина. Повечето от тях никога не показват каквито и да било емоции. Те са като статуи. Но ти сякаш имаш чувства. Помниш живота си.

Да бъдеш Мълчалив брат е живот, Клеъри Фрей. Но ако имаш предвид живота ми преди да се присъединя към Братството — да, спомням си го.

Клеъри си пое дълбоко дъх.

— Някога влюбвал ли си се? Преди Братството? Имало ли е някого, за когото би дал живота си.

Последва дълго мълчание. А след това:

Двама души. Има спомени, които времето не може да изтрие, Клариса. Попитай приятеля си Магнус Бейн, ако не ми вярваш. Вечността не кара загубата да потъне в забвение, просто я прави по-поносима.

— Е, аз не разполагам с вечност — каза Клеъри със слабо гласче. — Моля те, пусни ме да видя Джейс.

Брат Закарая не помръдна. Тя все още не можеше да различи лицето му, само намек за сенки и равнини под качулката на робата му. И ръцете му, сплетени пред него.

— Моля те.

Алек се покатери върху перона и пое към стълбите. Беше прогонил образа на Магнус, отдалечаващ се от него, с една-едничка мисъл.

Щеше да убие Камила Белкор.

Докато се изкачваше по стълбите, извади меча си. Светлината тук беше треперлива и мътна; той излезе на приземния етаж под Общинския парк, където прозорците по тавана пропускаха лъчите на зимното слънце. Прибра руническия камък в джоба си и вдигна оръжието си.

— Амриел — прошепна и то засия, като мълния, изскочила от дланта му. Вдигна брадичка и погледът му обходи помещението. Диванът с висока облегалка си беше тук, ала Камила не седеше на него. Беше й изпратил съобщение, че ще дойде, но след начина, по който го бе предала, навярно не би трябвало да се учудва, че не бе останала да го изчака. Обзет от ярост, той прекоси стаята и изрита дивана, който рухна сред трясък на дърво и облак прах, когато единият му крак се счупи.