Касандра Клеър - Град на изгубени души

— О, не! Аз съм твърде готин за подобни неща.

— Ти играеш на „Тъмници и дракони”. Ти си гийк — поправи го тя с обич.

— Да си гийк е шик — заяви Саймън. — Дамите си падат по нас.

Люк се прокашля.

— Предполагам, че сте дошли, за да ми кажете нещо?

— Тръгнала съм към Института, за да се видя с Джейс. Искаш ли да ти донеса нещо?

Люк поклати глава.

— Майка ти отиде до магазина, за да ни запаси с всичко необходимо. — Той се приведе напред, за да разроши косата й, и лицето му потръпна. Оправяше се, но бавно. — Приятно изкарване.

Клеъри се замисли за онова, което най-вероятно я очакваше в Института — гневна Мерис, уморена Изабел, отсъстващ Алек, Джейс, който не иска да я види… и въздъхна:

— Със сигурност.

Тунелът на метрото миришеше на зимата, която най-сетне бе пристигнала в града — студен метал, влага, мокра пръст и едва доловим полъхна дим. Докато вървеше покрай релсите, Алек виждаше как дъхът му образува бели облачета пред лицето му; той напъха ръката си още по-дълбоко в джоба на синьото си военно яке. Магическата светлина, която държеше в другата си ръка, озаряваше тунела — зелени и кремави плочки, обезцветени от времето, и жици, които висяха като паяжини от стените. Това място много отдавна не бе виждало движещ се влак.

Алек отново бе станал преди Магнус да се събуди. Напоследък Магнус спеше до късно — почиваше си след битката в Бурен. Беше изразходил доста енергия, за да се излекува, но все още не бе напълно възстановен. Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими и „няколко сантиметра по-нагоре — и с мен щеше да е свършено”, отбелязал бе печално Магнус, докато разглеждаше прободната рана. „Щеше да спре сърцето ми.”

Имаше няколко мига, всъщност — минути, в които Алек наистина бе повярвал, че Магнус е мъртъв. И то след цялото това време, в което се бе тревожил, че ще остарее и ще умре преди него. Каква горчива ирония! Точно каквото заслужаваше, задето дори за миг бе обмислял предложението на Камила.

В далечината пред себе си видя светлина — станцията на Общинския съвет, огряна от лампи и лъчите, струящи през прозорците по тавана. Тъкмо се канеше да прибере руническия камък, когато зад него се разнесе познат глас.

— Алек. Александър Гидеон Лайтууд.

Алек усети как сърцето му се свива. Той се обърна бавно.

— Магнус.

Магнус пристъпи напред в кръга светлина, хвърляна от руническия камък. Изглеждаше нетипично сериозен, очите му бяха потъмнели. Косата му, с щръкналите си иглички, бе разрошена. Върху тениската си бе наметнал единствено сако и Алек се зачуди дали не му е студено.

— Магнус — повтори той. — Мислех, че спиш.

— Очевидно.

Алек преглътна мъчително. Никога не бе виждал Магнус разгневен, не и наистина. Не и по този начин. Очите му бяха далечни, непроницаеми.

— Проследи ли ме? — попита Алек.

— Би могло да се каже. Не ми навреди и това, че знаех къде отиваш.

С бързо движение Магнус извади сгънат лист от джоба си. На слабата светлина Алек видя, че е покрит с подреден, изящен почерк.

— Знаеш ли, когато тя ми каза, че сте се срещали… когато ми каза за сделката, която е сключила с теб… не й повярвах. Не исках да й повярвам. Ала ето че си тук.

— Камила ти е казала…

Вдигнатата ръка на Магнус го накара да замълчи.

— Недей — уморено каза той. — Разбира се, че ми каза. Предупредих те, че няма равна на себе си в манипулирането и машинациите, но ти не ме послуша. Кого смятащ че би предпочела да има на своя страна — теб или мен? Ти си на осемнайсет години, Александър. Не си най-могъщият съюзник.

— Вече й обясних — рече Алек. — Че няма да убия Рафаел. Дойдох и й заявих, че сделката се разваля, че няма да го направя…

— Трябваше да дойдеш чак дотук, до тази изоставена метростанция, само за да й съобщиш това? — Магнус повдигна вежди. — Не мислиш ли, че тя би си извадила същото заключение, ако просто не се бе срещнал с нея?

— Беше…

— И дори ако си дошъл (макар да е било излишно) и си й съобщил, че сделката се отменя — продължи Магнус с ледено спокойствие, — защо си тук сега? Дружеска визита? Приятелско посещение? Обясни ми, Александър, ако съм пропуснал нещо.

Алек преглътна. Без съмнение трябваше да има начин да му обясни. Че идва тук, при Камила, защото тя бе единствената, с която можеше да говори за Магнус. Единствената, която го познаваше така добре, както и той самият, не просто като великия магьосник на Бруклин, а като някой, който можеше да обича и да бъде обичан, който имаше човешки слабости и особености, и странни, необясними промени в настроението, с които Алек нямаше представа как да се справи без нечий съвет.