Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Наредиха ни да ги повикаме веднага щом се събудиш— отговори Алек, като клатеше глава, още докато го изричаше. — Но няма да го сторим, ако не искаш

— Доста съм изморен — призна Джейс. — Ако можех да поспя още няколко часа…

— Разбира се. Разбира се, че можеш — Пръстите на Изабел отметнаха кичур коса от очите му. Гласът й бе твърд, непоколебим: свирепа като мечка, бранеща мечето си.

Клепачите на Джейс започнаха да натежават.

— И няма да ме оставите сам?

— Няма — увери го Алек. — Никога няма да те оставим. Знаеш го.

— Никога. — Изабел улови ръката му, тази, която Алек не държеше, и я стисна с всичка сила. — Всички Лайтууд — заедно — прошепна тя. Изведнъж Джейс усети нещо мокро върху ръката си и осъзна, че от очите й капят сълзи. Изабел плачеше… за него, защото го обичаше; дори след всичко случило се, тя още го обичаше.

И двамата го обичаха.

Джейс заспа така — с Изабел от едната си страна и Алек от другата, докато слънцето бавно се показваше над света.

— Какво имаш предвид с това, че все още не мога да го видя? — настоя Клеъри. Седеше на ръба на дивана в дневната на Люк, увила кабела на телефона около пръстите си толкова здраво, че връхчетата им бяха побелели.

— Минаха само три дни, през два от които той беше в безсъзнание — отвърна Изабел. Зад гласа й се чуваха гласове и Клеъри напрегна слух, за да различи чии са. Единият като че ли беше на Мерис, но дали говореше с Джейс? Или с Алек? — Мълчаливите братя все още го преглеждат. И все още казват — никакви посетители.

— Мълчаливите братя? Защо не им го…

— Не, благодаря. Едно е да си от типа силен и мълчалив мъж, ама тяхното си е чиста проба плашещо.

— Изабел! — Клеъри се облегна на меките възглавници. Беше ясен есенен ден и през прозорците на дневната струеше слънчева светлина, но от това настроението на Клеъри изобщо не се оправяше. — Просто искам да се уверя, че е добре. Че не са му останали трайни увреждания, че не се е подул като балон…

— Разбира се, че не се е подул като балон, не ставай смешна.

— И откъде да знам, когато никой не ми казва нищо?

— Той е добре — увери я Изабел, ала по тона й Клеъри усети, че крие нещо. — Алек спи в леглото до него, а през деня с мама се редуваме да стоим в лечебницата. Мълчаливите братя не го измъчват. Просто трябва да разберат какво знае. За Себастиан, за апартамента, всичко.

— Въпреки това не мога да повярвам, че Джейс не би ме повикал, стига да можеше. Освен ако не иска да ме види.

— Може и да е това. Все пак ти го намушка.

— Изабел…

— Ако щеш вярвай, но само се шегувах. В името на Ангела, Клеъри, не можеш ли да проявиш малко търпение? — въздъхна Изабел. — О, все тая. Забравих с кого говоря. Виж, Джейс каза (имай предвид, че всъщност не би трябвало да го повтарям), че е наложително да говори лично с теб. Ако само можеш да почакаш…

— Та аз само това правя — прекъсна я Клеъри. — Чакам. — И наистина беше така. Беше прекарала последните две нощи, лежейки в стаята си у Люк, като очакваше новини за Джейс и за кой ли път прехвърляше през ума си и най-малката подробност от случилото се през последната седмица. Дивия лов; антикварния магазин в Прага; фонтаните, пълни с кръв; мрачните тунели на себастиановите очи; тялото на Джейс, долепено до нейното; Себастиан, притиснал Пъкления бокал до устните й, мъчейки се да ги разтвори; горчивата воня на демонската кръв. Славния, накарал ръката й да засияе и потънал в тялото на Джейс като огнена мълния; туптенето на сърцето му под пръстите й. Той дори не бе отворил очи, ала Клеъри бе изкрещяла, че е жив, че сърцето му бие и семейството му се бе втурнало към тях, дори Алек, подкрепящ необичайно бледия Магнус. — Единственото, което правя, е да премислям всичко отново и отново и това ме побърква.

— Тук сме на едно мнение. Знаеш ли какво, Клеъри?

— Какво?

Последва пауза.

— Не се нуждаеш от моето разрешение, за да дойдеш да се видиш с Джейс — каза Изабел. — Не се нуждаеш от ничие разрешение за каквото и да било. Ти си Клеъри Фрей. Хвърляш се с главата напред във всяка ситуация, без да имаш и най-малка представа как, по дяволите, ще се развият нещата, но в крайна сметка се оправящ с помощта единствено на куража и лудостта си.

— Но не и когато става дума за личния ми живот, Из.

— Хм. Е, може би трябва да го направиш — И тя затвори.

Клеъри се взря в слушалката, от която долиташе далечно металическо пиукане, въздъхна и я върна на мястото й, след което се запъти към стаята си.

Саймън се бе опънал на леглото, с крака върху възглавниците й, подпрял брадичка с ръце. На лаптопа му, отворен върху леглото, се виждаше спряна на пауза сцена от „Матрицата”. При нейната поява той вдигна глава.