Касандра Клеър - Град на изгубени души

Клеъри опита да се изправи, но краката не я държаха. Все още имаше чувството, че във вените й тече огън, болка пробягваше по кожата й, сякаш я пробождаха с нажежени пръчки. Тя запълзя напред; пръстите й се окървавиха, роклята и се раздра, но най-сетне стигна до Джейс.

Той лежеше настрани, положил глава върху едната си ръка, а другата бе разперена. Клеъри се свлече до него. Топлина се излъчваше от тялото му, сякаш бе догаряща жарава, ала Клеъри не я беше грижа. Униформата му бе разкъсана отзад, където бе излязъл мечът; в златната му коса имаше пепел от овъглените камъни и кръв.

Съвсем бавно, понеже и най-малкото движение й причиняваше болка, сякаш бе остаряла с по една година за всяка секунда, през която Джейс бе горял, Клеъри го привлече към себе си, така че сега той лежеше по гръб върху окървавените, почернели скали. Погледна лицето му — напълно неподвижно, то бе изгубило златистия си цвят, но въпреки това бе красиво.

Клеъри сложи ръка на гърдите му, където алената кръв изпъкваше върху тъмночервената униформа. Беше усетила стърженето, с което острието на меча бе минало покрай ребрата му. Видяла бе кръвта да се процежда между пръстите му — толкова много кръв, че бе оцветила скалите под него в черно и бе сплъстила косата му.

И все пак… „Не и ако принадлежи повече на Рая, отколкото на Пъкъла.”

— Джейс — прошепна тя. Навсякъде около тях се чуваше шум от тичащи крака. Разпръснатите останки от малката армия на Себастиан се бяха разбягали из полето, изпускайки оръжията си, докато се спасяваха. Клеъри не ги забелязваше.

— Джейс.

Той не помръдваше. Лицето му бе така неподвижно, така умиротворено под лунните лъчи. Ресниците му хвърляха тъмни, паякови сенки върху скулите му.

— Моля те. — Гласът излизаше с мъка от гърлото й. Всяко вдишване и издишване изгаряше дробовете й. — Погледни ме.

Затвори очи, а когато отново ги отвори, майка й бе коленичила до нея и я докосваше по рамото. Сълзи се стичаха по лицето на Джослин. Но това бе невъзможно… Защо плачеше майка й?

— Клеъри — прошепна Джослин. — Пусни го. Той е мъртъв.

В далечината Клеъри видя Алек, надвесен над Магнус.

— Не. Мечът… той изгаря само онова, което е зло. Все още може да оживее.

Майка й я помилва по гърба и прокара пръсти през мръсните й къдрици.

— Клеъри, не…

„Джейс”, яростно си помисли Клеъри и още по-здраво улови ръцете му. „Ти си по-силен от това. Ако наистина си ти, ще отвориш очи и ще ме погледнеш”

Изведнъж Саймън също се появи и коленичи от другата страна на Джейс; лицето му бе изцапано с кръв и мръсотия. Протегна ръце към Клеъри. Тя вдигна глава, за да го изгледа свирепо — и него, и майка си — и видя, че Изабел бавно се приближава зад тях с разширени очи. Предната част на униформата й бе опръскана с кръв. Неспособна да срещне очите й, Клеъри се извърна, загледана в златистата коса на Джейс.

— Себастиан — каза тя или поне се опита; гласът й повече приличаше на грак. — Трябва да го намерите. „И да ме оставите сама.”

— Търсят го. — Майка й се приведе към нея с широко отворени, тревожни очи. — Клеъри, пусни го. Клеъри, миличка…

— Остави я — чу Клеъри резкия глас на Изабел. Чу как майка й се възпротиви, ала всичко това й се струваше далечно, сякаш гледаше пиеса от последния ред в театъра. Нищо нямаше значение, освен Джейс. Джейс, изгарящ отвътре. Сълзи опариха клепачите й.

— По дяволите, Джейс — каза дрезгаво. — Не си мъртъв.

— Клеъри — нежно промълви Саймън. — Съществуваше опасността…

Дръпни се от него. Това я молеше Саймън, ала тя не можеше. Нямаше да го направи.

— Джейс. — Думата бе като мантра; така, както той я бе държал в „Ренуик” и бе повтарял името й, отново и отново. — Джейс Лайтууд…

Изведнъж замръзна. Ето. Движение толкова незабележимо, че едва можеше да се нарече движение. Мимолетно потрепване на ресница. Приведе се напред, при което едва не изгуби равновесие, и притисна длан към разкъсания ален плат над гърдите му, сякаш можеше да изцели раната, която сама бе нанесла. Вместо това под пръстите си усети — толкова прекрасно, че за миг й се стори невъзможно, немислимо — ритъма на сърцето му.

В началото Джейс не усещаше нищо. После се възцари мрак, а в мрака — изпепеляваща болка. Струваше му се, че е погълнал огън, който го давеше и изгаряше гърлото му. Отчаяно опита да си поеме дъх, който да охлади пламъците, и отвори очи.

Видя тъмнина и сенки — слабо осветена стая, едновременно позната и непозната, с редици легла и прозорец, през който се процеждаше мътна, синкава светлина. Той беше в едно от леглата, завивки и одеяла — смъкнати надолу и омотани около тялото му като въжета. Еърдите го боляха, сякаш върху тях имаше огромна тежест; посегна, за да види каква е тя, ала напипа само дебела превръзка, поставена направо върху голата му кожа. Пое си нова глътка охлаждащ въздух.