Касандра Клеър - Град на изгубени души

Един от тях се изпречи пред него, стиснал сабя с широко острие. Саймън се наведе, но всъщност не беше необходимо. Мъжът още не бе замахнал както трябва, когато в гърлото му потъна стрела и той рухна на земята, давейки се в собствената си кръв. Саймън вдигна глава и видя Алек върху гробницата. Лицето му бе каменна маска и той опъваше тетивата с прецизността на машина — механично посягаше за нова стрела, поставяше я в тетивата и я пускаше да полети. Всяка от тях намираше целта си, ала Алек като че ли не забелязваше. В мига, в който стрелата се понесеше във въздуха, той вече се пресягаше за нова. Саймън чу как една от тях изсвистя покрай него и се заби в нечие тяло. Втурна се напред, към една поопразнена част от бойното поле…

И се вцепени. Ето я. Клеъри. Дребна фигурка, която с голи ръце се придвижваше през тълпата, като риташе и блъскаше, за да си проправи път. Беше облечена в разкъсана червена рокля, косата й бе разрошена, а когато го забеляза, по лицето й пробяга невярващо изумление. Устните й оформиха името му.

Зад нея идваше Джейс. Лицето му бе окървавено и когато се хвърли напред, тълпата се разтвори, за да му направи път. А зад него, в пролуката, останала след минаването му, Саймън зърна нещо да проблясва в червено и сребристо — позната фигура, която сега имаше сребристобялата коса на Валънтайн.

Себастиан. Криещ се зад последната отбранителна линия на тъмните нефилими. Е[ри вида му Саймън се пресегна през рамо и издърпа Славния от ножницата. Миг по-късно раздвижване в тълпата запрати Клеъри към него. Очите й бяха почти напълно черни от прилива на адреналин, но радостта й, че го вижда, бе неприкрита. Облекчение се разля по тялото на Саймън и той осъзна, че се бе чудил дали тя все още си е тя, или бе променена, както Аматис.

— Дай ми този меч! — Викът й бе почти заглушен от звънтенето на оръжие. Тя посегна да го вземе и в този миг вече не бе Клеъри, приятелката му от детството, а ловец на сенки, ангел на отмъщението. И мястото на меча бе в ръката й.

Саймън й подаде Славния с дръжката напред.

Битката бе като водовъртеж, помисли си Джослин, докато си проправяше път през гъстата тълпа, забивайки кинжала на Люк във всяко алено късче, което й се мернеше. Нещо изникваше пред теб, само за да се отдалечи толкова бързо, че единственото, за което си даваш сметка, бе чувството за неконтролируема опасност, борба да не се удавиш и да останеш жив.

Очите й трескаво претърсваха гъмжилото от бойци, мъчейки се да открият дъщеря й, да зърнат червена коса… или дори Джейс, защото там, където бе той, щеше да бъде и Клеъри. Из цялото плато бяха разпилени големи каменни късове, като айсберги в неподвижно море. Джослин се покатери на един от тях, за да огледа по-добре бойното поле, но успя да види единствено притиснати едно в друго тела, проблясване на оръжия и тъмни, долепени до земята вълци, които тичаха между нефилимите.

Обърна се, за да слезе от скалата…

Само за да открие, че някой я чака долу. Тя се закова на място и зяпна.

Мъжът носеше алени одежди, а върху бузата му имаше ярък белег, наследство от битка, за която тя не знаеше. Лицето му бе повехнало, вече не бе млад, ала нямаше съмнение, че е той.

— Джеръми — бавно каза тя; гласът й едва се чуваше над пума от битката. — Джеръми Понмерси.

Мъжът, който някога бе най-младият член на Кръга, я погледна с кървясали очи.

— Джослин Моргенстърн, да се присъединиш към нас ли си дошла?

— Да се присъединя към вас? Джеръми, не…

— Някога беше част от Кръга. — Той направи крачка към нея. В десницата си държеше дълга кама с острие като бръснач. — Беше една от нас. А сега ни води синът ти.

— Скъсах с вас, докато следвахте Валънтайн. Защо смятащ че ще се върна сега, когато ви предвожда синът ми?

— Ако не си с нас, си против нас, Джослин. — Изражението му загрубя. — Не можеш да се изправиш против собствения си син.

— Джонатан — меко каза Джослин, — е най-голямото зло, извършено някога от Валънтайн. Никога не съм била до него в начинанията му. В крайна сметка, никога не застанах до Валънтайн. Така че какъв шанс имаш да ме убедиш сега?

Джеръми поклати глава.

— Погрешно ме разбра. Имах предвид, че си безсилна срешу него. Срешу нас. Също както и Клейвът. Те не са подготвени. Не и за това, на което сме способни. За това, на което сме готови. Кръв ще потече по улиците на всички градове. Светът ще бъде изпепелен. Всичко, което познавате, ще бъде унищожено. А ние ще се надигнем от пепелта на вашия разгром като триумфиращ феникс. Това е единственият ти шанс. Съмнявам се, че синът ти ще ти даде друг.