Касандра Клеър - Град на изгубени души

Една кама изсвистя с учудваща бързина и се заби в тялото на Саймън. Той изкрещя, но не спря — знаеше, че раната ще се затвори само след миг. Продължи напред…

И се вцепени, зърнал познато лице. Сестрата на Люк. Аматис. Тя спря очи върху него и Саймън видя, че го е познала. Какво правеше тук? Нима бе дошла да се бие заедно с тях? Но…

Тя се нахвърли отгоре му, стиснала мрачно проблясваща кама. Беше бърза… но не чак толкова, че вампирските му рефлекси да не го спасят, ако не бе твърде изненадан, за да помръдне. Аматис беше сестрата на Люк, той я познаваше. Този миг на изумление можеше да му коства живота, ако Магнус не бе скочил пред него и не го бе блъснал назад. Сини пламъци изскочиха от ръцете на магьосника, но Аматис бе по-бърза и от него. Тя се наведе, за да избегне огнените езици, шмугна се под ръката му и Саймън улови отблясъка на лунна светлина, отразен от острието на ножа й. Очите на Магнус се разшириха от изумление, когато оръжието й с цвят на нощ се спусна надолу, разцепвайки ризницата му. Когато Аматис издърпа камата си миг по-късно, острието й бе лъскаво от кръв. Магнус се свлече на колене и Изабел изпищя; Саймън опита да се обърне към него, но натискът на тълпата го отнасяше надалеч. Той изкрещя името на Магнус, когато Аматис се наведе над падналия магьосник и вдигна камата си за втори път, този път — прицелена в сърцето му.

— Пусни ме! — извика Клеъри, като се гърчеше и риташе с все сила, мъчейки се да се отскубне от ръцете на Джейс. Не виждаше почти нищо от бушуващата тълпа нефилими, които бяха застанали пред тях двамата и Себастиан, и закриваха семейството и приятелите й. Тримата бяха на няколко крачки зад бойната линия; Джейс я стискаше здраво, докато тя се съпротивляваше, а Себастиан наблюдаваше онова, което се разиграваше пред него. По лицето му се четеше черна ярост, а устните му се движеха. Клеъри не бе сигурна дали се моли, ругае или изрича думите на друго заклинание.

— Пусни ме, ти…

Себастиан се обърна; изражението му всяваше ужас — нещо средно между зла усмивка и ръмжене.

— Накарай я да млъкне, Джейс.

Все така без да пуска Клеъри, Джейс каза:

— Наистина ли просто ще си стоим тук и ще ги оставим да ни защитават? — Той посочи с брадичка редиците на нефилимите.

— Да — отвърна Себастиан. — С теб сме от прекадено голямо значение, за да рискуваме да пострадаме.

Джейс поклати глава.

— Това не ми харесва. Другите са твърде многобройни. — Той източи врат, за да погледне над тълпата. — Ами Лилит? Не може ли да я призовеш, за да ни помогне?

— Какво, тук? — В гласа на Себастиан имаше презрение. — Не. Освен това сега тя е твърде слаба, за да ни помогне особено. Някога бе в състояние да покоси цяла армия, ала онази долноземна отрепка със знака на Каин разпръсна съществото й из бездната между световете. Да се появи и да ни даде от кръвта си е всичко, на което е способна в момента.

— Страхливец — изплю се Клеъри. — Превърна всички тези хора в свои роби, а сега дори не се биеш, за да ги защитиш…

Себастиан вдигна ръка, сякаш се канеше да я зашлеви с опакото на дланта си. На Клеъри й се искаше да го направи, тук, пред очите на Джейс, ала вместо това по устните на брат й пробяга ехидна усмивка и той свали ръка.

— И ако Джейс те пусне, ти ще се хвърлиш в боя, така ли?

— Разбира се…

— На чия страна? — Себастиан направи една бърза крачка към нея и вдигна Пъкления бокал. Клеъри видя какво има вътре. Макар мнозина да бяха пили от нея, кръвта изобщо не бе намаляла. — Повдигни главата й, Джейс.

— Не! — Клеъри удвои усилията си да се откопчи. Джейс сложи ръка под брадичката й, ала на Клеъри й се стори, че усеща лека нерешителност в допира му.

— Себастиан — каза той. — Не…

— Сега — заповяда Себастиан. — Не е нужно да оставаме тук. Ние сме тези, които имат значение, не това пушечно месо. Доказахме, че Пъкленият бокал действа. Ето кое е важното.

— Той сграбчи Клеъри за предницата на роклята. — Но ще ни бъде много по-лесно да избягаме, без тази тук да пищи, рита и раздава юмруци през цялото време.

— Можем да я накараме да пие по-късно…

— Не — изръмжа Себастиан. — Задръж я неподвижно. — И той долепи Бокала до устните на Клеъри, мъчейки се да ги разтвори. Стиснала зъби, тя се съпротивляваше яростно. — Пий — свирепо изсъска Себастиан; толкова ниско, че Джейс надали можеше да го чуе. — Казах ти, че преди тази нощ да е отминала, ще правиш каквото поискам. Пий. — Черните му очи потъмняха още повече и той така натисна Вокала, че поряза долната й устна.