Касандра Клеър - Град на изгубени души

В продължение на един миг Аматис остана неподвижна, само ръцете й се полюшваха край тялото. После се изправи и се приближи до Себастиан. Коленичи пред него и косата й докосна земята.

— Господарю, как мога да ти служа?

— Стани — нареди Себастиан и тя се надигна грациозно. Изведнъж като че ли бе започнала да се движи по нов начин. Всички ловци на сенки бяха ловки, ала сега у Аматис имаше едно изящество, което се стори на Клеъри странно плашещо. Докато тя стоеше пред Себастиан, Клеъри за първи път забеляза, че онова, което бе сметнала за дълга бяла рокля, всъщност бе нощница, сякаш я бяха изкарали от леглото. Ама че кошмар, да се събудиш в някаква безрадостна пустош, заобиколена от тези фигури с качулки.

— Ела при мен — повика я Себастиан и Аматис направи крачка напред. Беше поне с една глава по-ниска от него и трябваше да протегне шия, когато той й зашепна нещо. Студена усмивка плъзна по устните й.

Себастиан вдигна ръка.

— Искаш ли да се биеш с Картрайт?

Картрайт изпусна веригата, която държеше, и посегна към колана с оръжията под плаща си. Беше млад мъж, с русолява коса и широко лице с квадратна челюст.

— Но аз…

— Без съмнение е редно да направим демонстрация на силата й — заяви Себастиан. — Хайде, Картрайт, та тя е жена и то — по-възрастна от теб. Нима се боиш?

Картрайт изглеждаше озадачен, но въпреки това изтегли дълга кама от колана си.

— Джонатан…

В очите на Себастиан припламна огън.

— Бий се с него, Аматис.

Устните й се извиха.

— За мен ще е удоволствие — отвърна тя и скочи.

Бързината й беше поразителна. Издигна се във въздуха и изрита камата от ръката на Картрайт, пред изумените очи на Клеъри, а после заби коляно в стомаха му. Картрайт се олюля, а тя му нанесе удар в главата с чело, след което се втурна зад него и с все сила го дръпна за робата, поваляйки го на земята. Нещо изпращя отвратително, когато той рухна в краката й, стенейки от болка.

— А това е, задето ме извлече от леглото посред нощ— каза Аматис и избърса с опакото на ръката устната си, която кървеше лекичко. През тълпата премина вълна от приглушен смях.

— Ето че сами се убедихте — заяви Себастиан. — Дори един ловец на сенки без особени умения — прощавай, Аматис — може да стане по-бърз и по-силен от своите събратя със серафимска принадлежност. — Той удари с юмрук по дланта си. — Могъщество. Истинско могъщество. Кой е готов за него?

Настъпи моментно колебание, а после Картрайт се изправи на крака със залитане, притиснал ръка към корема си.

— Аз — заяви и хвърли отровен поглед на Аматис, която само се усмихна.

Себастиан вдигна Пъкления бокал.

— Тогава ела при мен.

Картрайт пристъпи напред, а останалите ловци на сенки развалиха полукръга, който описваха до този момент, и се втурнаха към мястото, където стоеше Себастиан, строявайки се в редица пред него. Аматис стоеше спокойно настрани, сплела ръце. Клеъри се взираше в нея, мъчейки се да привлече погледа й със силата на волята си. Това бе сестрата на Люк. Ако нещата се бяха развили по план, сега щеше да й е леля.

Аматис. Клеъри се замисли за малката й къща на канала в Идрис, за това колко бе мила и колко много бе обичала бащата на Джейс. „Моля те, погледни ме. Покажи ми, че все още си ти.” Сякаш чула безмълвната й молитва, Аматис вдигна глава и я погледна право в очите.

И се усмихна. Това не беше нито блага, нито успокояваща усмивка. Това бе мрачна, студена усмивка, пропита с тиха насмешка. Усмивката на някой, който би гледал как се давиш, без да си помръдне пръста да ти помогне. Не беше усмивката на Аматис. Така, както не беше и Аматис. Аматис си бе отишла.

Джейс бе свалил ръка от устата на Клеъри, но тя вече нямаше желание да крещи. Никой тук нямаше да й помогне, а онзи, който я държеше в прегръдките си, пленявайки я с тялото си, не беше Джейс. Дреха, запазила очертанията на собственика си, макар да не бе носена с години, или вдлъбнатината, оставена от човека, спал на някоя възглавница години наред, дълго след като той вече бе мъртъв — ето в какво се бе превърнал Джейс. Празна черупка, която тя бе напълнила със своите желания, обич и мечти.

И по този начин бе навредила ужасно на истинския Джейс. В опита си да го спаси, почти бе забравила кого спасява. Спомни си какво й бе казал през онези кратки мигове, когато бе себе си. „Не мога да понеса мисълта той да бъде с теб. Той. Другият аз.” Джейс знаеше, че това са двама различни души… че Джейс, чиято душа бе извадена, изобщо не беше Джейс.