Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Мислиш ли? Исках да започна с „Приятели, римляни, злодейци… но реших, че няма да разберат шегата.

— Смяташ, че са злодейци?

Джейс сви рамене.

— В очите на Клейва ще бъдат такива. — Той отмести очи от Себастиан и я погледна. — Изглеждаш прекрасно — каза, ала гласът му бе равнодушен. — Какво стана?

Думите му хванаха Клеъри неподготвена.

— Какво имаш предвид?

Джейс разтвори якето си. Ръкавът и едната страна на бялата тениска, която носеше отдолу, бяха почервенели. Клеъри не пропусна да забележи, че се извърна настрани, така че тълпата да не види кръвта.

— Усещам това, което и той. Или беше забравила? Трябваше да си нарисувам иратце, без никой да забележи. Имах чувството, че някой ме реже с бръснач.

Клеъри срещна погледа му. Нима имаше смисъл да лъже? Нали вече нямаше връщане назад

— нито буквално, нито преносно.

— Двамата със Себастиан се сбихме.

Очите на Джейс обходиха лицето й.

— Е — каза най-сетне, затваряйки якето си. — Надявам се, че сте оправили нещата, какъвто и да е бил проблемът.

— Джейс… — започна Клеъри, ала той вече бе насочил вниманието си обратно към Себастиан. На лунната светлина профилът му бе студен и ясен, като силует, изрязан от тъмна хартия. Пред тях Себастиан, който междувременно бе оставил арбалета до себе си, вдигна ръце.

— С мен ли сте? — извика той.

Шепот премина през събралите се ловци на сенки и Клеъри усети как я обзема напрежение. Един от нефилимите, по-възрастен мъж, отметна качулката си и се намръщи:

— Баща ти ни обеща много неща, ала не изпълни нито едно от тях. Защо да ти вярваме?

— Защото аз ще изпълня обещанията си сега. Тази вечер — отвърна Себастиан и извади от туниката си копието на Вокала. То проблясваше меко под лунните лъчи.

Шепотът се усили и под неговото прикритие, Джейс каза:

— Надявам се всичко да мине гладко. Имам чувството, че миналата нощ не съм мигнал.

Гледаше към тълпата и пентаграмата, а по лицето му, изящно ъгловато на магическата светлина, се четеше силен интерес. Клеъри виждаше белега на бузата му, вдлъбнатинките на слепоочията му, прелестните очертания на устата му. “Няма да си спомням нищо от това. Когато отново стана… както преди, под неговия контрол, няма да си спомням, че съм бил себе си.” И наистина беше така. Бе забравил всичко, до последната подробност. И макар Клеъри да го знаеше, да бе видяла с очите си как забравя, болката на тази действителност бе жестока.

Себастиан слезе от скалния блок и пристъпи към пентаграмата. Когато стигна до ръба й, каза напевно:

— Obsecro abyssi. Ego Lamia. Vocant Mater*

* Призовавам бездната. Призовавам Лилит. Майко моя, призовавам те. — Бел. прев.

Извади тънка кама от колана си и като втъкна Бокала в сгъвката на ръката си, поряза вътрешната страна на дланта си. Кръв, черна на лунната светлина, избликна от раната. Той прибра ножа в колана си и поднесе ръката си над Бокала, без да спира напева си на латински.

Сега или никога.

— Джейс — прошепна Клеъри. — Знам, че това не си ти. Знам, че има част от теб, която не би могла да е съгласна с всичко това. Опитай да си спомниш кой си, Джейс Лайтууд.

Той рязко обърна глава и я погледна изумено.

— За какво говориш?

— Моля те, опитай да си спомнищ Джейс. Обичам те. И ти ме обичаш

— Наистина те обичам, Клеъри. — В гласа му имаше едва доловима рязка нотка. — Но ти каза, че разбираш. Ето че настъпи мигът — кулминацията на всичко, за което положихме толкова усилия.

Себастиан изсипа съдържанието на Бокала в центъра на пентаграмата.

— Quia hic est calix sanguinis mei ! *

* „Защото това е потирът с моята кръв” — част от текста, който се чете в някои църкви по време на церемонията по даване на причастие. — Бел. прев.

— Не „ние” — прошепна Клеъри. — Аз не съм част от това. Нито пък ти…

Джейс си пое рязко дъх. За миг Клеъри си помисли, че е заради думите й… че може би някак, незнайно как, бе успяла да пробие черупката му. Ала после проследи погледа му и видя, че в средата на пентаграмата се бе появило въртящо се огнено кълбо. Беше с размерите на бейзболна топка, но пред очите й бързо се разрасна, удължи се и постепенно прие очертанията на жена, изваяна от пламъци.

— Лилит — звънко отекна гласът на Себастиан. — Както ти ме въздигна някога, сега аз призовавам теб. Както ти ми даде живот, така аз ти давам живот сега.

Много бавно пламъците потъмняха и ето че тя застана пред всички — Лилит, отново с ръста на обикновен човек; беше гола, а черната й коса падаше като водопад по гърба и й стигаше до глезените. Тялото й бе пепелносиво, набраздено от черни линии като вулканична лава. Тя обърна към Себастиан очите си — малки, гърчещи се змийчета.