Касандра Клеър - Град на изгубени души

Беше опитал да се предаде на Клейва, а тя му бе попречила. Отказала бе да чуе какво наистина иска той. Беше направила избора вместо него, вярно, в момент на смут и паника, но все пак го бе сторила, без да си дава сметка, че нейният Джейс по-скоро би умрял, отколкото да бъде такъв и че тя всъщност не спасява живота му, а го обрича на съществуване, което истинското му „аз” би ненавиждало.

Отпусна се безсилно в ръцете му и Джейс, сметнал го за знак, че е престанала да се съпротивлява, отпусна хватката си. Пред Себастиан вече стоеше последният ловец на сенки, протегнал нетърпеливо ръка към Пъкления бокал.

— Клеъри… — започна Джейс, но Клеъри така и не разбра какво се кани да каже, защото в този миг се разнесе вик и последният ловец на сенки, който тъкмо посягаше към Бокала, политна назад. От гърлото му стърчеше стрела.

Клеъри се обърна изумено и на върха на каменната гробница видя Алек — с униформа и лък. Той се ухили доволно и посегна към колчана на гърба си за нова стрела.

А после зад него се появиха и останалите и се изсипаха на поляната. Глутница вълци, които тичаха, долепени до земята, а козината им блестеше на смесената светлина. Мая и Джордан трябва да бяха между тях, предположи Клеъри. Зад тях идваха познати ловци на сенки — Изабел и Мерне Лайтууд, Хелън Блекторн и Ейлийн Пенхалоу, както и Джослин, чиято червена коса се виждаше отдалеч. С тях бе и Саймън, над чието рамо стърчеше дръжката на сребърен меч, както и Магнус, от чиито ръце припукваха сини искри.

Сърцето на Клеъри подскочи в гърдите й.

— Тук съм! — извика тя. — Тук съм!

— Виждаш ли я? — попита Джослин. — Там ли е?

Саймън опита да се съсредоточи върху бушуващата тъмна маса пред тях. Вампирските му сетива се изостриха при натрапчивия мирис на кръв. Различни видове кръв, смесена заедно — на ловци на сенки и на демони, както и горчилката на себастиановата кръв.

— Виждам я! Джейс я държи. Опитва се да я изтегли зад онази редица нефилими.

— Ако предаността им към Джонатан е същата като тази на Кръга към Валънтайн, те ще образуват стена от тела, за да защитят него, Джейс и Клеъри. — Джослин сякаш бе изтъкана от ледена майчинска ярост, зелените й очи горяха. — Ще трябва да си пробием път през нея, за да се доберем до тях.

— Онзи, до когото трябва да се доберем, е Себастиан — каза Изабел. — Саймън, ще ти проправим път. Ти намираш Себастиан и го пронизваш със Славния. След като той падне…

— Останалите вероятно ще се разпръснат — довърши Магнус. — Или, в зависимост от това колко силно са свързани със Себастиан, е възможно да умрат или да паднат заедно с него. Можем поне да се надяваме. — Той изви глава назад. — Като стана дума за надежда, видяхте ли онзи изстрел с лъка? Това е моето гадже. — Усмихна се широко и размърда пръсти, от които изскочиха сини искри. Всъщност, той целият грееше. Само Магнус, помисли си Саймън примирено, би могъл да открие бойни доспехи с пайети.

Изабел разви камшика си и той се стрелна пред нея като огнен език от злато.

— Добре, Саймън. Готов ли си?

Саймън изпъна рамене. Все още бяха на известно разстояние от редиците на враговете (не знаеше как другояче да мисли за тях), които бяха заели бойни позиции в червените си роби и униформи, стиснали оръжия в ръце. Някои от тях надаваха силни възгласи на учудване. Саймън не можа да сдържи усмивката си.

— В името на Ангела, Саймън! — каза Изи. — На какво се усмихваш?

— Серафимските им ками вече не действат. Опитват се да разберат защо. Себастиан току-що им викна да използват други оръжия.

Откъм редицата на противника се откъсна нов вик, когато от гробницата долетя още една стрела и потъна в гърба на едър ловец на сенки, който рухна на земята. Редицата се олюля и се разтвори леко, като пукнатина, зейнала в стена. Съзрял своя шанс, Саймън се втурна напред и останалите го последваха.

Беше като се гмурнеш в черен океан посред нощ; океан, пълен с акули и морски чудовища с хищни зъби, които се блъскаха един в друг. Това не бе първата битка, в която Саймън участваше, ала по време на Войната за реликвите той току-що бе белязан със знака на Капи. Вярно, че тогава знакът все още не бе започнал да действа напълно, но много от демоните се разбягваха само при вида му. Никога не би повярвал, че знакът може да му липсва, но ето че сега си мечтаеше за него, докато се мъчеше да си пробие път през плътните редици на ловците на сенки, които замахваха към него с острите си оръжия. Изабел бе от едната му страна, Магнус — от другата, за да го бранят… да бранят Славния. Камшикът на Изабел пееше силно и уверено, а ръцете на Магнус бълваха пламъци — червени, зелени, сини. Разноцветни огнени езици жилеха нефилимите на мрака и ги изгаряха на място. Други пищяха, докато вълците на Люк се прокрадваха между тях, хапеха ги и скачаха, за да впият зъби в гърлата им.