Касандра Клеър - Град на изгубени души

Клеъри усети вкус на кръв, докато посягаше назад. Сграбчи Джейс за раменете, използвайки тялото му, за да се оттласне и да изрита с все сила. Чу как роклята й изпращя и се скъса отстрани, когато краката й се забиха в ребрата на Себастиан. Ударът му изкара въздуха и той залитна в същия миг, в който Клеъри отметна глава. Разнесе се силен пукот и черепът й се блъсна в лицето на Джейс. Той изкрещя и охлаби хватката си достатъчно, за да успее Клеъри да се отскубне. Без да поглежда назад, тя се хвърли в битката.

Мая тичаше по каменистата земя, светлината на звездите прокарваше хладни пръсти през козината й, силните миризми на битката връхлитаха чувствителния й нос — кръв, пот и мирис на черна магия, наподобяващ вонята на изгорена гума.

Глутницата се бе разпръснала из цялото поле, скачаше и убиваше със смъртоносни зъби и нокти. Мая се държеше близо до Джордан, не защото се нуждаеше от защитата му, а защото бе открила, че рамо до рамо се бият по-добре и по-ефективно. Досега бе участвала само в една схватка (тази в равнината Брослинд), която бе истински хаос от демони и долноземци. Тук, в Бурен, воюващите страни бяха далеч по-малобройни, но нефилимите на мрака бяха страховит противник, размахващи мечовете и камите си с ужасна, мълниеносна сила. Пред очите на Мая един слаб мъж бе отсякъл с късата си кама главата на вълк насред скока му и вълкът се бе сгромолясал на земята като обезглавено човешко тяло, окървавено и неразпознаваемо.

Още докато Мая си го мислеше, пред тях с Джордан се извиси ловец на сенки с алени одежди и окървавен двуостър меч в ръце. Джордан изръмжа, ала Мая бе тази, която първа се нахвърли върху мъжа. Той отскочи настрани и замахна с оръжието си. Мая усети остро жегване в рамото и се строполи на четири лапи, раздирана от болка. Нещо издрънча и тя разбра, че е избила меча от десницата на мъжа. Изръмжа доволно и се обърна, но Джордан вече се бе хвърлил към гърлото на нефилима…… който го сграбчи за врата направо във въздуха, сякаш улавяше непослушно кутре.

— Долноземска отрепка — изплю се ловецът на сенки и макар че Мая не за първи път чуваше подобна обида, нещо в ледената ненавист на тона му я накара да потрепери. — Би трябвало да бъдеш палто. Би трябвало да те нося на гърба си.

Мая впи зъби в крака му. Медна кръв изпълни устата й; мъжът изкрещя и политна назад, замахвайки да я ритне. Ръката му около врата на Джордан се разхлаби и докато Мая го стискаше още по-здраво за крака, Джордан се приготви за нов скок. Този път яростният рев на нефилима секна изведнъж, когато ноктите на върколака раздраха гърлото му.

Аматис замахна към сърцето на Магнус… тъкмо в мига, в който една стрела изсвистя във въздуха и се заби в рамото й, запращайки я настрани с такава сила, че тя описа почти пълен кръг, преди да падне по очи на каменистата земя. Писъците й бързо бяха заглушени от звъна на оръжие наоколо.

Изабел коленичи до Магнус; Саймън вдигна очи и видя Алек върху каменната гробница, замръзнал с лъка в ръце. Най-вероятно бе твърде далеч, за да може да различи ясно Магнус. Изабел бе притиснала ръце върху гърдите на магьосника, ала той, който бе толкова динамичен и винаги преливаше от енергия, сега не помръдваше. Изабел вдигна очи и видя, че Саймън се взира в тях; ръцете й бяха поаленели от кръв, но тя тръсна яростно глава.

— Не спирай! Намери Себастиан!

Макар и с усилие, Саймън се обърна и отново се хвърли в битката. Редиците на облечените в червено ловци на сенки вече не бяха така плътни. Вълци пробягваха напред-назад между тях и ги подкарваха на различни страни. Джослин кръстосваше меч с ръмжащ мъж, от чиято ръка капеше кръв… и докато си проправяше път през пролуките между различните схватки, Саймън осъзна нещо странно — никой от нефилимите с алени одежди нямаше знаци.

Кожата им бе съвършено чиста.

Освен това, забеляза той (зървайки с крайчеца на окото си как един от враговете се нахвърля върху Ейлийн с размахан боздуган, само за да бъде изкормен от втурналата се отстрани Хелън), те бяха много по-бързи от всички нефилими, които бе срещал досега. Движеха се със скоростта на вампири, помисли си, когато един от тях разпори корема на скачащ вълк, който се сгромоляса на земята, сега — труп на набит мъж с къдрава руса коса. „Не е Мая или Джордан.” Заля го вълна на облекчение, последвано от чувство на вина; той продължи напред, задушаван от мириса на кръв, и за пореден път му се прииска все още да носеше знака на Каин. Ако не го бе изгубил, можеше да направи на пух и прах всички тези нефилими на мрака…