Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Джеръми — отвърна Джослин. — Ти бе съвсем млад, когато Валънтайн те привлече на своя страна. Все още можеш да спреш, дори да се върнеш обратно в Клейва. Те ще проявят снизхождение…

— Никога не мога да се върна в Клейва — заяви той със сурово задоволство. — Нима не разбираш? Онези, които преминахме на страната на сина ти, вече не сме нефилими.

„Вече не сме нефилими.” Джослин понечи да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, от устата на Джеръми бликна кръв. Той се свлече на земята и зад него, стиснала сабя в ръката си, Джослин видя Мерне.

Двете жени се спогледаха за миг над тялото на Джеръми, а после Мерне се завъртя и се върна обратно в битката.

В мига, в който пръстите на Клеъри се сключиха около дръжката, мечът изригна със златна светлина. Огън го обля от върха до основата, осветявайки думите, гравирани върху острието, С)ш§ и! Беш?; дръжката засия, като че ли бе изпълнена със слънчеви лъчи. Клеъри едва не го изпусна, тъй като си помисли, че се е запалил, ала огънят бе заключен в самия меч и металът остана хладен под дланите й.

Всичко след това сякаш се случи съвсем бавно. Тя се обърна, уловила окъпания в светлина меч, и трескаво обходи тълпата с поглед, търсейки Себастиан. Не го видя никъде, но знаеше, че е зад гъстата групичка ловци на сенки, през които си бе пробила път, за да се добере дотук.

Стисвайки още по-здраво меча, тя пое натам, но в този миг някой й препречи пътя.

Джейс.

— Клеъри. — Изглеждаше невъзможно, че изобщо е в състояние да го чуе; звуците около тях бяха оглушителни — писъци и ръмжене, звън на желязо. Ала морето от счепкани тела сякаш се раздели, като Червено море, оставяйки мястото около тях празно.

Мечът гореше, хлъзгав в ръцете й.

— Джейс, махни се от пътя ми.

Чу как Саймън извика нещо зад нея; Джейс поклати глава. Златните му очи бяха безизразни, непроницаеми. Лицето му бе окървавено — беше го ударила с глава по скулата и сега кожата се бе подула и бе започнала да посинява.

— Дай ми меча, Клеъри.

— Не. — Тя поклати глава и направи крачка назад. Славния осветяваше мястото, където стояха, изпомачканата подгизнала от кръв трева около тях… освети и Джейс, който пристъпи към нея.

— Джейс. Мога да те разделя от Себастиан. Мога да го убия, без да те нараня…

Лицето му се разкриви. Очите му имаха същия цвят като огъня на меча, или може би просто отразяваха светлината му, Клеъри не бе сигурна, а когато го погледна, осъзна, че това няма значение. Виждаше Джейс и не-Джейс: спомените й за него, красивото момче, с което се бе запознала, безразсъдно както със себе си, така и с другите, но което постепенно се бе научило да го е грижа и да бъде грижовен. Припомни си нощта, която бяха прекарали заедно в Идрис, държейки се за ръце в тясното легло, и изцапаното с кръв момче, което я бе погледнало с печални очи в Париж и й бе признало, че е убиец.

— Да го убиеш? — повтори Джейс-който-не-беше-Джейс. — Ти да не си полудяла?

Клеъри си спомни онази нощ край езерото Лин, как Валънтайн бе забил меча си в него и как й се бе сторило, че собствената й кръв изтича заедно с тази на Джейс.

Беше го гледала как умира, там, на брега в Идрис. А след това, когато го бе съживила, той бе пропълзял до нея и я бе погледнал с очи, които горяха като Меча на смъртните, като лъчистата кръв на някой ангел. „Беше тъмно” казал бе той.

„Нямаше нищо освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е свършено, всичко. И после чух гласа ти”.

Ала този спомен преля в друг, по-скорошен: Джейс, който се опълчва на Себастиан в дневната на апартамента им заявява, че предпочита да умре, отколкото да живее по този начин. Чуваше и какво казва сега, как настоява тя да му даде меча и че ако не го сторела, щял да й го вземе насила. Гласът му бе рязък, нетърпелив — глас, с който се говори на дете. И в този момент Клеъри си даде сметка, че както той не бе Джейс, така онази Клеъри, която обичаше, не бе тя, а някакъв спомен, неясен и разкривен: образа на някой покорен смирен, който не разбираше, че любов, дарена без свободна воля или искреност, изобщо не е любов.

— Дай ми този меч. — Тонът му бе заповеднически, ръката — протегната, брадичката — вирната. — Дай ми го, Клеъри.

— Искаш ли го?

Тя вдигна Славния така, както Джейс я бе научил, балансирайки тежестта му, макар да не бе никак лек в ръката й. Пламъкът му стана още по-ярък, докато накрая сякаш подскочи нагоре и докосна звездите. Само на една дължина на меча от нея, в златните очи на Джейс се четеше изумление. Дори сега не вярваше, че тя е в състояние да го нарани наистина. Дори сега.