Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Детето ми — думите се отрониха като въздишка от устните й.

Себастиан засия, сякаш самият той бе изтъкан от магическа светлина — бледа кожа, бледа коса и дрехи — черни под лунните лъчи.

— Майко, призовахте, както ти поиска. Днес ще бъдеш майка не само на мен, но и на цяла една нова раса. — Той посочи ловците на сенки, които не помръдваха, навярно от изумление. Едно бе да знаещ че ще бъде въздигнат Велик демон, съвсем друго — да го видиш от плът и кръв. — Вокалът — каза Себастиан и й го подаде, белият му ръб бе опръскан с кръв.

Лилит се изсмя. Звукът бе като грамадни камъни, стържещи един в друг. Пое Вокала и така нехайно, както някой би махнал насекомо от листо, раздра кожата на пепелносивата си китка със зъби. Много бавно от раната започна да се процежда черна кръв и да капе в Вокала, който сякаш потъмня под допира й и ясната му прозрачност заприлича на тиня.

— Нека този Пъклен бокал бъде за вас онова, което Вокалът на смъртните бе за ловците на сенки — едновременно талисман и средство за преобразуване, — изрече тя с обгорения си, брулен от вятъра глас. После коленичи и го поднесе на Себастиан.

— Вземи кръвта ми и пий.

Себастиан пое Вокала, който вече бе напълно черен и проблясваше като направен от хематит.

— Колкото повече се увеличава армията ти, толкова по-голямо ще става и моето могъщество

— изсъска Лилит. — Много скоро ще бъда достатъчно силна, за да се завърна наистина… и ние ще споделим пламъка на властта, синко мой.

Себастиан наклони глава.

— Обявяваме те за Смърт, майко, и твоето възкресение изповядваме.

Лилит се разсмя и вдигна ръце. Пламъци обгърнаха тялото й и тя се извиси във въздуха, избухвайки в десетки въртящи се късчета светлина, които бързо угаснаха като жарта на изтляващ огън. Когато те изчезнаха напълно, Себастиан ритна линията на пентаграмата, разваляйки целостта й, и вдигна глава. По устните му играеше ужасяваща усмивка.

— Картрайт, доведи първата.

Тълпата се раздели и мъж в роба пристъпи напред, водейки препъваща се жена. Ръката й бе окована за неговата, дълга сплъстена коса закриваше лицето й. Клеъри се напрегна.

— Джейс, какво е това? Какво става?

— Нищо — отвърна той, загледан разсеяно напред. — Никой няма да бъде наранен. Единствено променен. Гледай.

Картрайт, чието име Клеъри си спомняше смътно от времето, което бе прекарала в Идрис, сложи ръка върху главата на жената и я принуди да коленичи. След това се наведе и като я сграбчи за косата, грубо повдигна главата й. Тя погледна Себастиан, примигвайки ужасено предизвикателно. Луната огря лицето й и Клеъри си пое рязко дъх.

— Аматис.

Сестрата на Люк вдигна поглед и сините й очи, които така приличаха на тези на брат й, се спряха върху Клеъри. Изглеждаше замаяна и шокирана, изражението й бе някак нефокусирано, сякаш я бяха упоили. Опита да се изправи, но Картрайт отново я блъсна на земята. Себастиан пристъпи към тях с Вокала в ръка.

Клеъри се хвърли напред, но Джейс я улови за ръката и я спря. Тя го изрита, но той вече я държеше в ръцете си, запушил устата й с длан. Себастиан говореше на Аматис с тих, хипнотизиращ глас. Тя поклати яростно глава, ала Картрайт я сграбчи за косата и дръпна главата й назад. Клеъри чу вика й — тънък звук, разнесъл се над вятъра.

Клеъри си спомни нощта, в която бе лежала будна и гледайки как гърдите на Джейс се повдигат и спускат, си бе помислила колко лесно би било да сложи край на всичко това с един-единствен удар с ножа. Но тогава всичко това нямаше лице, глас, план. А сега, когато то носеше лицето на сестрата на Люк, сега, когато Клеъри знаеше плана, вече бе твърде късно.

Себастиан сграбчи един кичур от тила на Аматис, тикна Бокала в устата й и изля съдържанието му в гърлото й. Аматис се закашля, давейки се, и по брадичката й се стече черна струйка.

Себастиан дръпна Бокала, ала той вече бе свършил работата си. Аматис издаде ужасяващ звук и тялото й се изпъна. Очите й едва не изскочиха от орбитите си и изведнъж станаха черни като тези на Себастиан. Тя закри лицето си с ръце, от устните й се откъсна протяжен стон и пред изумения поглед на Клеъри руната върху опакото на дланта й започна да губи цвета си… все по-бледа и по-бледа, докато не изчезна напълно.

Аматис отпусна ръце. Лицето й се изглади, очите й, възвърнали синия си цвят, се спряха върху Себастиан.

— Пусни я — нареди той на Картрайт, срещайки погледа й. — Нека дойде при мен.

Картрайт махна веригата, с която Аматис бе вързана за него, и отстъпи назад. По лицето му се четеше смесица от тревога и огромен интерес.