Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Магнус… — той направи крачка към приятеля си, но Магнус се отдръпна. Стойката му бе скована и недружелюбна. Гледаше Алек така, както би гледал някой непознат и то непознат, когото не харесва.

— Толкова съжалявам — опита Алек. Гласът му прозвуча дрезгав и неравен дори в собствените му уши. — Никога не съм искал…

— Знаеш ли, мислех си за това. То е част от причината да поискам Бялата книга.

Безсмъртието може да бъде и товар. Замисляш се за дните, които се простират пред теб, след като си бил навсякъде, след като си видял всичко. Единственото, което не бях преживявал, бе да остарея заедно с някого… някого, когото обичам. Мина ми през ума, че навярно би могъл да бъдеш ти. Но това не ти дава правото да избереш продължителността на живота ми вместо мен.

— Знам. — Сърцето на Алек заби учестено. — Знам и нямаше да го направя…

— Няма да съм си вкъщи през целия ден. Ела и изнеси нещата си от апартамента. Остави ключа на масата в трапезарията. — Очите му обходиха лицето на Алек. — Всичко свърши.

Не искам да те виждам повече, Алек. Нито пък приятелите ти. Изморих се да бъда техният личен магьосник.

Ръцете на Алек бяха започнали да треперят толкова силно, че не можа да удържи магическата светлина. Тя угасна, а той коленичи и започна да търси из боклуците и пръстта. Най-сетне нещо пред очите му припламна и когато се изправи, видя Магнус стиснал руническия камък, който проблясваше в необикновен цвят.

— Не би трябвало да свети така — автоматично каза той. — Не и ако не си ловец на сенки. Магнус му подаде камъка, чиято сърцевина грееше в тъмночервено, като разжарен въглен.

— Заради баща ти ли е? — попита Алек.

Без да отговори, Магнус тикна магическата светлина в шепата му. Когато ръцете им се докоснаха, лицето на Магнус се промени.

— Замръзнал си.

— Така ли?

— Александър… — Магнус го притегли към себе си и руническият камък проблесна между тях, променяйки бързо цвета си. Алек никога досега не бе виждал рунически камък да прави нещо такова. Облегна глава на рамото на Магнус и се остави той да го прегърне. Сърцето на Магнус не биеше като сърцата на хората. Ритъмът му бе по-бавен, ала сигурен. Еюнякога Алек имаше чувството, че този ритъм е най-сигурното нещо в живота му.

— Е^луни ме — помоли.

Магнус положи ръка на бузата му и нежно, почти разсеяно, прокара пръст по скулата му. Когато се наведе, за да го целуне, ухаеше на сандалово дърво. Алек стисна ръкава на сакото му и магическата светлина, притисната между телата им, лумна в розово, синьо и зелено.

Това бе бавна целувка… и тъжна. Когато Магнус се отдръпна, Алек откри, че само той държи руническия камък, който сега излъчваше меко бяло сияние.

— Аku mencintaimu* — нежно промълви Магнус.

* Обичам те (индонезийски} — Бел. прев.

— Какво означава това?

Магнус се освободи от ръката му.

— Означава, че те обичам. Не че това променя нещо.

— Но ако ме обичаш…

— Разбира се, че те обичам. Повече, отколкото вярвах. Ала между нас всичко е свършено. Това не променя стореното от теб.

— Но то бе просто една грешка — прошепна Алек. — Една грешка…

Магнус се изсмя остро.

— Една грешка? Това е като да наречеш първото плаване на „Титаник” дребна злополука с лодка. Алек, ти се опита да съкратиш живота ми.

— Но аз просто… тя ми го предложи, но аз го обмислих и видях, че не съм в състояние да го направя… не можех да ти го причиня.

— И все пак трябваше да помислиш над това. Без дори да ми го споменеш. — Магнус поклати глава. — Нямаше ми доверие. Никога не си ми имал доверие.

— Не е вярно, имам ти доверие. Аз ще… ще се опитам. Дай ми още една възможност…

— Не — заяви Магнус. — И ако мога да те посъветвам нещо — стой далеч от Камила. Задава се война, Александър, а ти не искаш лоялността ти да бъде поставена под въпрос, нали?

С тези думи магьосникът се обърна и си тръгна — с ръце в джобовете и бавна крачка, сякаш го болеше и то не само от раната в гърдите. Ала въпреки това си отиваше. Алек го гледа, докато той излезе от светлината, хвърляна от руническия камък и се изгуби от очите му.

През лятото в Института беше хладно, ала сега, когато зимата най-сетне бе настъпила, помисли си Клеъри, вътре бе топло. Нефът грееше с редиците си многосвегцници и витражните прозорци проблясваха меко. Клеъри остави входната врата да се затвори зад гърба й и се отправи към асансьора. Вървеше по пътеката между пейките, когато чу някой да се смее.

Обърна се и видя Изабел да седи на една от тях, вдигнала крака върху облегалката на мястото пред себе си. Носеше ботуши, които й стигаха до средата на бедрото, впити дънки и червен пуловер, който оставяше раменете й голи. По кожата й се виждаше тъмен рисунък. Клеъри си спомни думите на Себастиан, че не харесвал жените да обезобразяват кожата си със знаци и това я накара да потрепери.