Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Не ме ли чу да те викам? — попита Изи. — Наистина можеш да бъдеш учудващо целеустремена.

Клеъри спря и се облегна на една пейка.

— Не се опитвах да те пренебрегна нарочно.

Изабел свали крака от облегалката и се изправи. Ботушите й бяха на високи токчета, от което тя стърчеше много над Клеъри.

— А, знам. Ето защо те нарекох „целеустремена”, а не „груба”.

— Защо си тук? За да ми кажеш да си вървя ли? — Клеъри се зарадва, че гласът й не потрепери. Единственото, което искаше, бе да види Джейс, но след случилото се през последния месец, си даваше сметка, че важно бе само той да е жив и отново да бъде себе си. Всичко друго бе второстепенно.

— Не — отвърна Изи и тръгна към асансьора, а Клеъри я последва. — Според мен това е нелепо. Та ти му спаси живота.

Клеъри преглътна студената буца, напираща в гърлото й.

— Нали каза, че имало неща, които не разбирам.

— Така е. — Изабел натисна копчето на асансьора. — Джейс ще ти ги обясни. Слязох долу, защото сметнах, че има още няколко неща, които трябва да знаеш

Клеъри се заслуша да чуе познатото скърцане, дрънчене и простенване на стария асансьор с решетка.

— Като например?

— Татко се върна — каза Изабел, без да среща погледа й.

— На посещение или за постоянно?

— За постоянно. — Гласът на Изабел бе спокоен, но Клеъри помнеше колко наранена бе, когато откриха, че Робърт иска да стане инквизитор. — Казано направо, Ейлийн и Хелън ни спасиха от това да загазим сериозно заради случилото се в Ирландия. Когато дойдохме да ти помогнем, го сторихме, без да уведомим Клейва. Мама бе сигурна, че ако им съобщим, ще изпратят воини, които да убият Джейс. И просто не бе в състояние да го направи. Та нали ставаше дума за семейството ни!

Асансьорът пристигна с потракване и дрънчене, преди Клеъри да успее да каже каквото и да било. Тя последва Изабел в него, потискайки странното желание да я прегърне. Съмняваше се, че на Изи би й харесало особено.

— Та, Ейлийн каза на консула (който, в крайна сметка, е майка й), че не е имало време да се свържем с Клейва и че й били дадени изрични инструкции да позвъни на Джия, но нещо не било наред с телефона и не станало. С две думи — наприказвала куп лъжи, но това е нашата версия и ние стоим зад нея. Не мисля, че Джия й е повярвала, но то е без значение. Не е като Джия да изгаря от желание да накаже мама. Просто й трябва някаква история, за която да се залови, за да не е принудена да го стори. В края на краищата, нали не се провалихме. Отидохме, спасихме Джейс, убихме по-голямата част от тъмните нефилими и принудихме Себастиан да избяга.

— Да избяга — повтори Клеъри. — Значи нямаме представа къде е? Мислех, че след като унищожих апартамента, ще можем да го проследим.

— Опитахме — отвърна Изабел. — Където и да се намира, все още не можем да го открием с магия. А според Мълчаливите братя заклинанието на Лилит… Той е силен, Клеъри. Наистина силен. Трябва да предположим, че е там някъде с Пъкления бокал и планира следващия си ход. — Тя отвори решетката на асансьора и излезе навън. — Мислиш ли, че ще се върне за теб… или за Джейс?

Клеъри се поколеба.

— Не веднага — каза най-сетне. — За него ние сме последните парченца от пъзела. Ще иска първо да уреди всичко друго. Да си събере войска. Да е готов. Ние сме… нещо като наградата, която ще получи за победата си. Така че да не е сам.

— Трябва да е наистина самотен — отбеляза Изабел. В гласа й нямаше съчувствие, тя просто отбелязваше един факт.

Клеъри се замисли за брат си; за лицето, което се опитваше да забрави и което се явяваше в кошмарите й, както насън, така и когато беше будна. „Попита ме на кого принадлежа.”

— Нямаш си идея колко.

Бяха стигнали стълбите, отвеждащи в лечебницата, и Изабел спря с ръка върху гърлото. Клеъри виждаше очертанията на рубинената огърлица под пуловера й.

— Клеъри…

Неочаквано Клеъри се почувства неудобно. Зае се да оправя ръба на блузата си, за да не се налага да погледне Изи.

— Какво е усещането? — рязко попита Изабел.

— Кое усещане?

— Да си влюбен. Как разбиращ че наистина си влюбен? И как можеш да разбереш дали някой е влюбен в теб?

— Ъъъ…

— Като например Саймън. Откъде знаеше, че е влюбен в теб?

— Ами — отвърна Клеъри, — той ми го каза.

— Той ми го каза… — повтори Изабел.

Клеъри сви рамене.

— И преди това изобщо не си имала представа?

— Не, наистина нямах— отвърна Клеъри, припомняйки си онова време. — Изи… ако имаш чувства към Саймън, или искаш да знаеш дали той има чувства към теб… може би просто трябва да му кажеш.