Касандра Клеър - Град на изгубени души

Тя отново направи пауза и този път мълчанието се проточи между тях, все по-дълго и по-дълго, като нишка, опъната до скъсване.

— Сега вече можеш да кажеш нещо — избъбри Клеъри накрая. — Всъщност, би било страхотно, ако го направиш.

Джейс я гледаше изумено.

— Нека видя дали съм разбрал правилно — рече той най-сетне. — Дошла си, за да ми се извиниш?

Клеъри бе слисана.

— Естествено.

— Клеъри. Ти ми спаси живота.

— Аз те намушках. С огромен меч. Ти беше обхванат от пламъци.

Устните на Джейс потръпнаха почти незабележимо.

— Добре, де. Признавам, че проблемите ни не са като на повечето двойки. — Той вдигна ръка, сякаш се канеше да докосне лицето й, но бързо я свали. — Аз те чувах, между другото. Докато ми повтаряше, че не съм мъртъв и ме молеше да отворя очи.

Спогледаха се в тишината, навярно за секунди, но на Клеъри й се стори, че са минали часове. Толкова прекрасно бе отново да го види такъв, отново да види истинския Джейс, че почти забрави страха, че само след няколко минути всичко ще се обърка. Най-сетне той наруши мълчанието:

— Защо, мислиш, се влюбих в теб?

Това бе последното, което Клеъри очакваше да чуе.

— Аз не… Не е честно да ми задаваш такъв въпрос.

— На мен пък ми изглежда съвсем честно. Нима мислиш, че не те познавам, Клеъри? Момичето, което влезе в хотел, пълен с вампири, защото най-добрият й приятел бе там и се нуждаеше от помощ? Кой отвори портал и отиде в Идрис, защото не можеше да понесе мисълта да стои настрана?

— Ти ми се накрещя за това…

— Крещях на себе си — поправи я Джейс. — В някои отношения страшно си приличаме. И двамата сме безразсъдни. Не мислим, преди да действаме. Готови сме на всичко за онези, които обичаме. Никога не ми бе минавало през ум колко страшно трябва да е това за хората, които ме обичат, докато не го видях у теб и то ме ужаси. Как можех да те защитавам, ако ти не ми позволяваше? — Той се приведе напред. — Това, между другото, беше риторичен въпрос.

— Радвам се. Защото нямам нужда да бъда защитавана.

— Знаех, че ще го кажеш Ала работата е там, че понякога имаш. Както и аз. Родени сме, за да се защитаваме един друг, но не от всичко. Не и от истината. Ето какво означава да обичаш някого, но да му дадеш свободата да бъде себе си.

Клеъри сведе поглед към ръцете си. Толкова отчаяно копнееше да го докосне. Беше като да посетиш някого в затвора, да го видиш така ясно и отблизо, ала помежду ви да има дебело стъкло.

— Влюбих се в теб, защото ти си един от най-безстрашните хора, които познавам. Как тогава да поискам от теб да престанеш да бъдеш такава, само защото те обичам? — Той прокара пръсти през косата си и тя щръкна; Клеъри жадуваше да протегне ръка и да я оправи. — Ти дойде при мен. Спаси ме, когато почти всички други се бяха предали, а малцината останали не знаеха какво да правят. Мислиш ли, че не знам какво си преживяла? — Очите му потъмняха. — Нима смятащ че е възможно да ти се сърдя?

— Тогава защо не поиска да ме видиш?

— Защото… — Джейс изпусна дъха си. — Добре, справедлив въпрос. Но има нещо, което не знаеш. Мечът, който използва… онзи, който Саймън е получил от Разиел…

— Славния. Мечът на Архангел Михаил. Беше унищожен.

— Не, не беше. Просто се върна там, откъдето бе дошъл, когато небесният огън го погълна.

— По устните на Джейс пробяга бегла усмивка. — В противен случай нашият Ангел щеше да се види в чудо какво да обяснява, когато Михаил открие, че приятелчето му Разиел е дал любимия му меч на група немарливи човеци. Но да не се отклонявам. Мечът… начинът, по който гореше… това не бе обикновен огън.

— Досетих се. — На Клеъри й се искаше Джейс да протегне ръце и да я притегли към себе си. Ала той като че ли държеше между тях да има разстояние, така че тя си остана на мястото. Беше като болка, сковала тялото й — да е така близо да него, а да не може да го докосне.

— Ще ми се да не беше облякла точно този пуловер — промълви Джейс.

— Какво? — Клеъри погледна надолу. — Мислех, че го харесваш.

— Така е. — Джейс поклати глава. — Все едно. Огънят… това беше небесен огън. Горящият храст, огън и жупел, огнената колона, превела синовете на Израил през пустинята. „Защото огън се накладе в гнева ми и ще пламне дори до най-дълбокия ад; ще пояде земята с произведенията й и ще изгори основите на планините.”* Ето какво изпепели онова, което Лилит ми причини. — Той повдигна тениската си и Клеъри си пое рязко дъх— върху гладката кожа над сърцето му вече нямаше знак, останал бе единствено блед белег там, където мечът го бе пронизал.