Касандра Клеър - Град на изгубени души

Очите му имаха цвят на мед и също като мед погледът им се разля бавно по тялото й, когато той плъзна очи по нея за първи път, откакто бе влязла в стаята — от разрошената й от вятъра коса до обутите в ботуши крака и пак нагоре.

Когато очите им отново се срещнаха, устата на Клеъри бе пресъхнала.

— Спомняш ли си — попита той, — когато се запознахме и аз ти казах, че съм деветдесет процента сигурен, че да ти сложа руна няма да те убие… а ти ме зашлеви през лицето и каза, че това било заради останалите десет процента.

Клеъри кимна.

— Винаги съм смятал, че ще загина от ръката на някой демон — продължи той. — Или отцепил се долноземец. В битка. Ала тогава си дадох сметка, че мога да умра и ако не те целуна и то — колкото се може по-скоро.

Клеъри прокара език по пресъхналите си устни.

— Е, ти го стори. Целуна ме, имам предвид.

Джейс се пресегна и улови кичур от косата й между пръстите си. Беше достатъчно близо, та Клеъри да усети топлината на тялото му и да долови мириса на сапуна, на кожата и на косата му.

— Но не беше достатъчно. — Той остави кичурът да се плъзне между пръстите му. — Дори да те целувам по цял ден, всеки ден до края на живота ми, пак няма да е достатъчно.

Той наклони глава и Клеъри не можа да се въздържи и повдигна лице. Умът й бе пълен с образи от Париж, от това как се е вкопчила в него, сякаш го прегръща за последен път… както и замалко не бе станало. Вкусът му, допирът му, дишането му. Чуваше го и сега, неговото дишане. Ресниците му я погъделичкаха по бузата. Милиметри деляха устните им… а после вече не ги делеше нищо. Те се докоснаха, отначало — едва-едва, а после — по-настойчиво. Двамата се притиснаха един в друг…

И Клеъри усети как между тях прехвърча искра — не болезнено, по-скоро като мимолетен импулс статично електричество. Джейс бързо се отдръпна; лицето му бе зачервено.

— Май ще се наложи да поработим върху това.

Мислите на Клеъри бушуваха.

— Добре.

Джейс се взираше пред себе си, все още задъхан.

— Искам да ти дам нещо.

— Досетих се — подхвърли Клеъри.

При тези думи той рязко я погледна и се ухили, едва ли не неохотно.

— Не това. — Бръкна под тениската си и извади верижката, на която висеше пръстенът на Моргенстърн. Свали я през главата си, приведе се напред и пусна украшението върху дланта на Клеъри, все още топло от допира до кожата му. — Алек го получи обратно от Магнус заради мен. Ще го носиш ли отново?

Клеъри стисна пръстена в шепата си.

— Винаги.

Широката усмивка на Джейс омекна и Клеъри се престраши да положи глава на рамото му. Усети как той си пое рязко дъх, но не се отмести. В началото остана неподвижен, но постепенно напрежението се отцеди от тялото му и те се притиснаха един в друг. Не беше страстно и настойчиво, но затова пък бе приятно и ласкаво.

Джейс се прокашля.

— Предполагам си даваш сметка, че онова, което направихме… което почти направихме в Париж…

— Да се качим на Айфеловата кула?

Той прибра кичур коса зад ухото й.

— Не ме оставяш да се отпусна нито за миг, а? Няма значение. Това е едно от нещата, които обичам у теб. Както и да е, другото, което почти направихме в Париж… Ами за известно време то ще е невъзможно. Освен ако не искаш това с „целувките ти ме възпламеняват” да придобие съвсем буквални измерения.

— Никакви целувки?

— Е, целувки — може би да. Но що се отнася до останалото…

Клеъри нежно погали буза в неговата.

— За мен няма проблем, стига и с теб да е така.

— Разбира се, че има проблем. Аз съм тийнейджър. Мен ако питаш, това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало, откакто открих защо на Магнус му е забранено да стъпва в Перу. — Погледът му се смекчи. — Но то не променя какво сме един за друг. Сякаш през целия ми живот късче от душата ми е липсвало… и то е вътре в теб, Клеъри. Знам, веднъж ти казах, че независимо дали Бог съществува или не, ние сме оставени на себе си. Но когато съм с теб, не е така.

Клеъри затвори очи, за да не може той да види сълзите й… сълзи на щастие, за първи път от дълго време насам. Въпреки всичко, въпреки че ръцете на Джейс си останаха предпазливо сплетени в скута му, тя почувства как я залива вълна на облекчение, толкова мощна, че удави всичко друго. Тревогата за това къде ли се намира Себастиан, страхът от неизвестното бъдеще — всичко бе изтласкано на заден план. То нямаше значение. Двамата бяха заедно, а Джейс отново бе себе си. Клеъри усети как обърна глава и лекичко я целуна по косата.

— Наистина ми се ще да не беше облякла точно този пуловер — промълви в ухото й.