Касандра Клеър - Град на изгубени души

Джейс кимна бавно.

— Знаеш ли кой друг си мисля, че разбирам по-добре? Баща ми.

— Валън… Не. — Клеъри сама се прекъсна, видяла изражението му. — Имаш предвид Стивън.

— Преглеждах писмата му. Вещите в кутията, която Аматис ми даде. Знаеш ли, написал ми е писмо, което да ми прочетат след като умре. Зарича ме да стана по-добър човек от него.

— Ти си. В онези мигове в апартамента, когато беше себе си, повече те бе грижа как да постъпиш правилно, отколкото да опазиш живота си.

— Знам. — Джейс сведе поглед към белязаните си кокалчета. — Това е странното. Знам. Толкова дълго се съмнявах в себе си, но сега виждам разликата. Между мен и Себастиан. Между мен и Валънтайн. Дори разликата между тях двамата. Валънтайн искрено вярваше, че постъпва правилно и мразеше демоните. Ала при Себастиан е различно — онази, на която гледа като на своя майка, е една от тях. Той на драго сърце би предвождал раса от тъмни ловци на сенки, подчиняващи се на демони, докато обикновените хора биват избивани за тяхно удоволствие. Валънтайн до края вярваше, че е дълг на ловците на сенки да бранят хората, докато Себастиан ги смята за хлебарки. И няма намерение да защитава никого. Стреми се единствено към онова, което иска, в момента, в който го пожелае. А единственото истинско чувство, на което е способен, е раздразнение, когато му попречат да го получи.

Клеъри се зачуди. Беше виждала как Себастиан гледа Джейс и дори самата нея, и знаеше, че у него има частица така отекващо самотна, както и най-черната бездна на нищото. Самотата го мотивираше не по-малко от жаждата за власт — самота и нуждата да бъде обичан, без обаче да си дава сметка, че любовта е нещо, което трябва да бъде заслужено. Ала на глас каза само:

— Е, да се захващаме с това да му попречим тогава.

По лицето на Джейс пробяга сянка на усмивка.

— Знаеш, че искам да те помоля да стоиш настрана, нали? Битката ще бъде ожесточена. Не мисля, че дори Клейвът си дава сметка точно колко ожесточена.

— Но няма да го направиш— каза Клеъри. — Защото това би било адски глупаво.

— Имаш предвид защото ще се нуждаем от уменията ти с руните?

— Е, това също, но и… Ами, не чу ли какво каза току-що? За това със защитаването?

— Държа да знаещ че тази реч я репетирах. Пред огледалото, преди да дойдеш.

— И какво означава тя според теб?

— Не знам — призна Джес. — Но знам, че изглеждам страхотно, докато я изричам.

— Господи, бях забравила колко дразнещо може да бъде необсебеното ти „аз” — промърмори Клеъри. — Трябва ли да ти напомням, че току-що каза как трябвало да приемещ че не можеш да ме предпазиш от всичко? Че единственият начин да се защитаваме един друг е като сме заедно. Като посрещаме нещата заедно. Като си имаме доверие. — Тя го погледна право в очите. — Не трябваше да те спирам да се предадеш на Клейва, като извиках Себастиан. Трябва да уважавам решенията ти. Така, както ти трябва да уважаваш моите. Защото ще бъдем заедно още дълго време и това е единственият начин да се получи.

Ръката на Джейс върху одеялото се приближи мъничко към нея.

— Времето, прекарано под контрола на Себастиан… — дрезгаво каза той. — Сега ми се струва като лош сън. Онова налудничаво място… гардеробите, пълни с дрехи за майка ти…

— Значи си спомняш— почти прошепна Клеъри.

Връхчетата на пръстите му докоснаха нейните и Клеъри едва не подскочи. И двамата затаиха дъх, докато той я докосваше; тя не помръдна и видя как раменете му постепенно се отпуснаха, а тревогата си отиде от лицето му.

— Спомням си всичко. Лодката във Венеция. Клуба в Прага. Онази нощ в Париж, когато бях себе си.

Клеъри усети как кръвта нахлу в главата й и лицето й пламна.

— В някои отношения с теб преживяхме нещо, което никой друг не може да разбере — продължи той. — И то ме накара да осъзная, че винаги е по-добре, когато сме заедно. — Той вдигна глава. Беше блед, а в очите му гореше огън. — Ще убия Себастиан. Заради онова, което ми причини, заради онова, което причини на теб и заради онова, което стори на Макс. Ще го убия заради нещата, което е направил, както и заради тези, които тепърва ще извърши. Клейвът го иска мъртъв и ще го преследва. Но ми се ще моята ръка да бъде тази, която ще го

посече.

Клеъри се пресегна и сложи длан на бузата му. Джейс потрепери и притвори очи. Тя очакваше кожата му да е топла, но допирът й бе хладен под пръстите й.

— Ами ако аз съм тази, която го убие?

— Сърцето ми е твоето сърце — отвърна той. — А ръцете ми — твоите ръце.