Касандра Клеър - Град на изгубени души

Азазел изпусна дъха си и Саймън бе обгърнат от облак гореща сяра. Като през мъгла чуваше гласа на Магнус, който ту се издигаше, ту се понижаваше, чу и как Изабел изпищя нещо. Демонът го стисна над лактите, повдигна го от земята, така че сега краката му висяха във въздуха… и го хвърли.

Или поне се опита. Вместо това го изпусна и Саймън се приземи приклекнал на пода. Азазел политна назад и сякаш се блъсна в невидима преграда. Разнесе се звук като от трошене на камък. Демонът се свлече на колене, а после болезнено се изправи. Вдигна очи и като изрева, оголи зъби и бавно пристъпи към Саймън… който, осъзнал със закъснение какво става, отметна косата от челото си с треперещи пръсти.

Азазел се закова на място. Ръцете му, чиито нокти също като зъбите завършваха с остро желязо, се извиха към тялото му.

— Скитнико — задъхано каза той. — Ти ли си?

Саймън стоеше като вкаменен. Магнус шепнеше заклинанието си, ала всички други мълчаха. Саймън се боеше да погледне наоколо, боеше се да срещне очите на приятелите си. Клеъри и Джейс, помисли си той, знаеха на какво е способен знакът, виждали бяха изпепеляващия му огън. Но те бяха единствените. Нищо чудно, че всички бяха останали без думи.

— Не. — Горящите очи на Азазел се присвиха. — Не, ти си твърде млад, а светът — твърде стар. Ала кой би се осмелил да бележи един вампир със знака на Небето? И защо?

Саймън свали ръка.

— Докосни ме още веднъж и ще разбереш.

От гърдите на Азазел се откъсна тътнещ звук — смесица от смях и отвращение.

— Как ли пък не. Ако сте се опитвали да подчините волята на Небето, не си струва да свържа съдбата си с вашата, дори ако това би могло да ми върне свободата. — Демонът ги огледа един по един. — Вие сте луди. Късмет, човешки чеда. Ще имате нужда от него.

И той изчезна, обгърнат от пламъци, оставяйки след себе си черен дим и воня на сяра.

— Не мърдай — каза Джейс и с херондейлската кама сряза ризата на Клеъри от яката до ръба. След това улови двете половини и внимателно ги свали от раменете й, така че сега тя седеше на ръба на умивалника само по дънки и тънък потник. Палтото и дънките й бяха поели по-голямата част от демонската кръв и отровата, ала фината копринена риза беше съсипана. Джейс я пусна в умивалника и тя изцвърча, когато потъна във водата, а той се зае да нарисува целителна руна върху рамото на Клеъри.

Тя затвори очи и усети опарването на руната, а после по тялото й сякаш се разля вълна на облекчение и прогони болката. Беше като новокаин, ала без вцепенението.

— Така по-добре ли е? — попита Джейс и Клеъри отвори очи.

— Много по-добре. — Не беше съвършено, тъй като иратцето нямаше особен ефект върху изгаряния, причинени от демонска отрова, но пък ловците на сенки обикновено се възстановяваха бързо от тях. Дори и сега те само пареха леко и Клеъри, която все още бе екзалтирана от битката, почти не забелязваше. — Твой ред е.

Джейс се ухили и й подаде стилито си. Бяха в задната част на антикварния магазин. Себастиан бе отишъл да заключи и да угаси светлините в предната част, за да не привлекат вниманието на мунданите. Беше въодушевен от мисълта за „празнуването” и когато ги остави, се двоумеше дали да се върнат в апартамента, за да се преоблекат, или направо да отидат на нощен клуб в Мала Страна*.

* Историческа част на Прага. — Бел. прев.

Ако имаше част от Клеъри, която усещаше нещо нередно в идеята да празнуват каквото и да било, тя бе заглушена от възторженото бучене на кръвта й. Беше направо изумително, че една битка рамо до рамо не с кого да е, а със Себастиан най-сетне бе отключила инстинктите й на ловец на сенки. Искаше й се да прелита над високи сгради с един скок, да се премята презглава, да се научи как да използва остриетата си като ножици, както бе направил Джейс. Вместо това взе стилито от ръката му и нареди:

— Сваляй ризата.

Той я съблече през главата и Клеъри опита да си придаде хладнокръвен вид. Дълга резка с лилаво— червени ръбове пресичаше едната му страна, а върху дясното рамо и по ключицата имаше изгаряния от кръвта на демона. Въпреки това си оставаше най-красивият човек, когото бе виждала някога. Бледозлатиста кожа, широки рамене, тесен кръст и таз и тази тънка ивица златисти косъмчета, който се спускаха от корема му към колана на дънките. Клеъри откъсна очи от него и най-усърдно се зае да изрисува върху кожата му руната за изцеление, навярно милионната, която Джейс получаваше.

— Добре ли е така? — попита, когато свърши.