Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Не съм и очаквал да го знаеш. Но си съгласен, че от всички нас, аз вероятно имам най-голям шанс, нали?

Магнус погледна към Мая, която тъкмо пръскаше Джордан с мръсна вода и се смееше, докато той се дърпаше с негодуващ вик. Мая отметна къдравата си коса назад, оставяйки тъмно петно върху челото си. Изглеждаше толкова млада.

— Да — съгласи се неохотно Магнус. — Вероятно е така.

— Кой е баща ти? — попита Саймън.

Очите на Магнус отново се спряха върху Алек. Бяха златистозелени и също толкова непроницаеми, колкото и очите на котарака в скута му.

— Това не е най-любимата ми тема, Смедли.

— Саймън — поправи го Саймън. — Ако ще умирам за теб, можеш поне да запомниш името ми.

— Няма да умираш за мен. Ако не беше Алек, щях…

— Какво?

— Присъни ми се сън. — Очите на Магнус бяха станали още по-далечни. — Видях град от кръв, с кули от кости, а кръвта се лееше като вода из улиците. Може би ще успееш да спасиш Джейс, дневни вампире, но не можеш да спасиш света. Приближава мрак. „Земя мрачна като самата тъмнина; земя на мрачна сянка и без никакъв ред, гдето виделото е като тъмнина.”* Ако не беше Алек, щях да се махна оттук.

* Йов 10:22 — Бел. прев.

— И къде щеше да отидеш?

— Бих се скрил. Бих изчакал всичко да отмине. Аз не съм герой. — Магнус вдигна Председателя Мяу и го пусна на пода.

— Обичаш Алек достатъчно, за да останеш— каза Саймън. — Това също е геройство.

— Ти обичаше Клеъри достатъчно, за да съсипеш целия си живот заради нея. — В гласа на Магнус имаше нетипична за него горчивина. — И виж докъде те докара това. — Той повиши глас: — Хей, вие, я елате тук. На Шелдън му хрумна нещо.

— Кой е Шелдън? — попита Изабел.

Пражките улици бяха студени и тъмни и макар че Клеъри бе увила прогореното палто около себе си, мразовитият въздух като че ли заглушаваше песента на кръвта във вените й и уталожваше въодушевлението от битката. Купи си чаша греяно вино, за да се пребори със студа, и обви ръце около тялото си, докато тримата с Джейс и Себастиан се лутаха из същински лабиринт от все по-тесни и по-мрачни старовремски улички. Не се виждаха табели с имена, нито пък минувачи; единствената константа беше луната, която плуваше през гъстите облаци над тях. Най-сетне няколко каменни стъпала ги изведоха на мъничък площад. Едната му страна беше осветена от примигващ неонов знак, на който пишеше К08Т1 Ш8ТК. Под примигващите букви имаше отворена врата, зейнала в стената като липсващ зъб.

— Какво означава „Козй ЬшК”? — попита Клеъри.

— „Свещник от кости”. Това е името на нощния клуб — обясни Себастиан и се отправи натам с ленива стъпка. Бледорусата му коса отразяваше сменящите се неонови цветове на табелата — яркочервено, студено синьо, металическо златно. — Идвате ли?

Същинска стена от звук и светлина блъсна Клеъри още в мига, в който прекрачиха прага на заведението. То се оказа просторно, претъпкано помещение, което изглеждаше така, сякаш някога е било църква. Високо по стените все още имаше витражни прозорци. Снопове цветна светлина се движеха напред— назад и улавяха екзалтираните лица на танцуващата тълпа, осветявайки ги едно по едно — в яркорозово, неоновозелено, ослепително лилаво. На една от стените имаше кабинка за диджей и от тонколоните кънтеше транс. Музиката сякаш се вливаше в краката на Клеъри, плъзваше по вените й и караше самите й кости да вибрират. В помещението тегнеше горещината на плътно притиснати тела и мирисът на пот, бира и дим.

Клеъри тъкмо се канеше да попита Джейс дали иска да танцуват, когато усети ръка на гърба си. Себастиан. Тялото й се напрегна, но тя не се отдръпна.

— Да вървим — каза той в ухото й. — Няма да стоим тук с простолюдието.

Ръката му бе като желязо, притиснало гръбнака й, и тя се остави да бъде изтласкана напред. Тълпата сякаш се разтваряше, за да ги пропусне — хората вдигаха очи към Себастиан и бързаха да ги свалят и да се отдръпнат от пътя му. Горегцината се усилваше и докато стигнат другия край на стаята, Клеъри едва си поемаше дъх. Там имаше арка, която тя не бе забелязала досега. Изтъркани каменни стъпала водеха надолу и потъваха в мрак.

Клеъри погледна нагоре, когато Себастиан свали ръка от гърба й. Обгърна ги сияние — Джейс бе извадил руническия си камък и й се усмихваше; на ярката фокусирана светлина лицето му сякаш бе изтъкано от ъгли и сенки.

— Лесно е слизането — подхвърли той.

Клеъри потрепери. Знаеше целият израз. „Лесно е слизането в Ада.”

— Хайде. — Себастиан им даде знак с глава и пое надолу с лека, сигурна стъпка, без да се тревожи, че може да се подхлъзне на изгладените от времето камъни.