Касандра Клеър - Град на изгубени души

Той беше затворил очи и сега ги отвори, точно в същия миг, в който експлозия от пъстра светлина озари мрака над тях. Металически капчици се посипаха по тях, оплетоха се в косата на Джейс, заблещукаха като живак върху кожата му. Той докосна една сребърна капчица върху ключицата си с пръсти и ги показа на Клеъри. По устните му плъзна усмивка.

— Помниш ли какво ти казах първия път, когато отидохме в “При Таки”? За храната на феите?

— Помня, че ми каза как си претичал гол по „Медисън Авеню” с рога на главата. — Клеъри примигна няколко пъти, за да махне сребристите капчици от ресниците си.

— Всъщност, така и не бе доказано, че съм бил аз. — Само Джейс можеше да говори, докато танцува, без да изглежда непохватен. — Е, това тук — при тези думи той посочи сребристата течност, която полепваше по кожата и косата му и сякаш го оцветяваше с металическа боя,че същото. От него… — се опияняваш?

Джейс я погледна с потъмнели очи.

— Може да се окаже забавно.

Още едно от подобните на реещи се цветя избухна над главите им; този път пръските, които ги обсипаха, бяха сребристосини, като вода. Джейс близна една капчица от опакото на ръката си, без да сваля очи от Клеъри.

Се опияняваш. Клеъри никога не бе опитвала наркотици, дори не пиеше. Освен ако не се броеше бутилката с „Калуа”*, която двамата със Саймън бяха задигнали от барчето с напитки на майка й и бяха изпили, когато бяха на тринайсет. Разбира се, след това здравата им беше прилошало, Саймън дори бе повърнал в един жив плет. Не си беше заслужавало, но Клеъри още си спомняше усещането от това да се чувстваш замаян и щастлив без причина и непрекъснато да те избива на смях.

* Ликьор на основата на ром и с вкус на кафе. — Бел. прев.

Когато Джейс свали ръка, устните му бяха изцапани със сребристата течност. Все още я гледаше със златните си очи, тъмни под дългите ресници.

Щастлив без причина.

Клеъри си спомни как се бяха чувствали двамата след Войната за реликвите, преди Лилит да започне да го обсебва. Тогава той беше като онзи Джейс от фотографията на стената — истински щастлив. И двамата бяха щастливи. Когато го погледнеше, не я обземаше мъчително съмнение, нито чувството, че под кожата й има безброй миниатюрни остриета, които подкопават близостта между тях.

Повдигна се на пръсти и го целуна по устните, бавно и решително.

Сладко— кисел вкус избухна в устата й, смесица от вино и бонбони. Още от сребристата течност се изсипа върху тях, докато тя се отдръпваше, облизвайки устни. Джейс дишаше тежко; посегна към нея, но тя се разсмя и се отдръпна.

Изведнъж се почувства свободна и необуздана, и невероятно лека. Знаеше, че има нещо изключително важно, което се очакваше да прави, ала не можеше да си спомни какво, нито пък защо трябва да я е грижа. Лицата на танцуващите около нея вече не й се струваха лукави и леко плашещи, а мрачно красиви. Намираше се в просторна, кънтяща пещера, а сенките наоколо бяха обагрени в цветове, по-красиви и от най-прекрасния залез. Ангелската статуя, която се извисяваше над нея, й се струваше благосклонна, хиляди пъти повече, отколкото

Разиел с неговата студена, бяла светлина, а от нея звънтеше висока, мелодична нота, кристалночиста и съвършена. Клеъри се въртеше все по-бързо и по-бързо, оставяйки зад себе си тъга, спомени и загуба, докато не се озова между две разтворени ръце, които се обвиха около нея изотзад и я уловиха здраво. Сведе поглед надолу и видя, че около кръста й са се сключили белязани длани с изящни, дълги пръсти и руна с отворено око. Джейс. Тя се разтопи в него, притвори очи и отпусна глава в извивката на рамото му. С гърба си усещаше биенето на сърцето му.

Ничие друго сърце на света не биеше като това на Джейс.

Клеъри отвори очи и се обърна, вдигнала ръце, за да го отблъсне.

— Себастиан — прошепна тя. Брат й се ухили, изтъкан от сребърно и черно като пръстена на Моргенстърн.

— Клариса. Трябва да ти кажа нещо.

Не. Думата се появи и изчезна, разтопявайки се като захар във вода. Не помнеше защо се очаква да му откаже. Той беше неин брат; би трябвало да го обича. Нали той я бе довел на това красиво място. Може и да бе сторил някои лоши неща, но това беше много отдавна, а и тя не помнеше какви бяха те.

— Чувам песента на ангелите — каза му тя.

Себастиан се изкиска.

— А, открила си, че сребристото вещество не е просто брокат. — Прокара показалец по скулата й; когато го отдръпна, пръстът му бе посребрял, сякаш бе избърсал цветна сълза. — Ела с мен, приятелко на ангелите. — Той й протегна ръка.