Касандра Клеър - Град на изгубени души

Покрай стените имаше десетки такива, овални и опасани от каменни пейки. Кадифена завеса осигуряваше някакво подобие на усамотение. Джейс я издърпа рязко и телата им се срещнаха с устрема на море, разбиващо се в брега. Устните им се сляха; Джейс я повдигна и я притисна до себе си, вплел пръсти в хлъзгавата материя на роклята й.

Клеъри усещаше мекота и жар, ръце, които търсеха и откриваха, натиск и податливост. Дланите й бяха под тениската му ноктите й дращеха гърба му; изпълни я свирепа наслада, когато го чу да простенва. Джейс ухапа долната й устна и тя вкуси кръв, солена и гореща. Сякаш искаха да се разкъсат на парчета, помисли си Клеъри, да изпълзят в тялото на другия и да споделят ритъма на сърцата си, дори това да ги убиеше.

В нишата беше тъмно, толкова тъмно, че Джейс бе само силует от сенки и злато. Притисна Клеъри към стената, а ръцете му се плъзнаха по тялото й, откриха ръба на роклята й и го вдигнаха около краката й.

— Какво правиш? — прошепна тя. — Джейс?

Той я погледна. Особената светлина в клуба превръщаше очите му в мозайка от пречупени цветове. По устните му играеше дръзка усмивка.

— Можеш да ми кажеш да спра, когато поискаш Ала няма да го сториш.

Себастиан издърпа прашната кадифена завеса, която затваряше нишата, и се усмихна.

По стената на малкото кръгло помещение минаваше пейка и там, облегнал лакти на една каменна маса, седеше мъж. Дългата му черна коса бе вързана, на едната му буза имаше белег или знак във формата на листо, а очите му бяха с цвета на зелена трева. Носеше бял костюм, а от джоба му се подаваше кърпичка с избродирано зелено листо.

— Джонатан Моргенстърн — каза Мелиорн.

Себастиан не го поправи. За елфите имената бяха много важни и те никога не биха го нарекли по друг начин, освен с името, дадено му от баща му.

— Не бях сигурен, че ще се появиш в уреченото време, Мелиорн.

— Позволи ми да ти напомня, че елфите не лъжат — отговори рицарят, след което се пресегна и издърпа завесата зад гърба на Себастиан. Пулсиращата музика отвън поутихна, макар все още да се чуваше. — Е, заповядай, седни. Вино?

Себастиан се настани на пейката.

— Не, благодаря. — Виното, също като елфическият алкохол, само би замъглило мислите му, а феите като че ли имаха по-голяма поносимост към него. — Признавам, че се изненадах, когато получих съобщението ти, че искаш да се срещнем тук.

— Ти, повече от всеки друг, би трябвало да знаещ че милейди проявява особен интерес към теб. Тя знае всяко твое движение. — Мелиорн отпи глътка вино. — Тази нощ в Прага имаше сериозен смут сред демоните. Кралицата беше обезпокоена.

Себастиан разпери ръце.

— Както виждащ нищо ми няма.

— Смут, който несъмнено ще привлече вниманието на нефилимите. Всъщност, ако не греша, неколцина от тях вече се навъртат тъдява?

— Тъдява? — невинно повтори Себастиан.

Мелиорн отпи още една глътка вино и го изгледа свирепо.

— О, извинявай. Все забравям забавния начин, по който се изразявате. Искаш да кажеш, че в клуба има ловци на сенки, които ме търсят. Знам. Вече ги забелязах. Кралицата явно няма много високо мнение за мен, след като смята, че не мога да се справя с няколко нефилими без чужда помощ. — Себастиан извади една кама от колана си и я завъртя между пръстите си; острието улови малкото светлина в нишата и я отрази.

— Ще й предам думите ти — измърмори Мелиорн. — Трябва да призная, че ми е трудно да разбера с какво толкова я привличаш. Ти вече бе претеглен на везните ми и бе намерен недостатъчен* но с милейди имаме различни вкусове.

* Леко променен цитат от Книгата на Даниил от Стария Завет. — Бел. прев.

— Претеглен на везните и намерен недостатъчен? — Развеселен, Себастиан се приведе напред. — Нека ти го обясня възможно най-простичко, елфически рицарю. Аз съм млад. Красив. И съм готов да срина света до основи, за да получа онова, което искам. — Камата му проследи една пукнатина върху каменната маса. — Също като мен, кралицата няма нищо против да играе игра на изчакване. Но ето какво искам да знам: когато дойде заникът на нефилимите, на чия страна ще застанат елфите — със или против мен?

Лицето на Мелиорн беше безизразно.

— Кралицата казва, че ще застане на твоя страна.

Едното ъгълче на устните на Себастиан се изви.

— Прекрасна новина.

Мелиорн изсумтя.

— Винаги съм вярвал, че човешката раса ще се погуби сама. Хилядолетия наред предричам, че ще се самоунищожите. Ала наистина не очаквах краят да настъпи по този начин.