Касандра Клеър - Град на изгубени души

Но възможността да го наблюдава, без той да знае, бе твърде изкушаваща. Тя се извъртя лекичко и надникна иззад кухненския плот.

Себастиан все още бе с гръб към нея. Беше си сменил дрехите от снощи. Войнишкото яке го нямаше — сега носеше дънки и риза, под която, забеляза Клеъри, когато той се обърна, бе препасал колана с оръжията си. Себастиан вдигна дясната си ръка и Клеъри видя, че държи стилито си… за миг нещо в начина, по който го бе уловил, й напомни за начина, по който майка й държеше четката за рисуване.

Тя затвори очи. Беше като подръпването на плат, закачил се за кукичка — рязкото потръпване на сърцето й всеки път, щом разпознаеше у Себастиан нещо от майка си или от себе си. Нещо, което й напомняше, че колкото и отровена да бе кръвта му, тя бе същата, която течеше и в нейните вени.

Отвори очи тъкмо навреме, за да види как пред Себастиан се появяват очертанията на врата. Той посегна към шала, който висеше на една закачалка на стената, и прекрачи в мрака навън.

Клеъри имаше само един миг, за да реши. Да остане и да претърси стаите или да последва Себастиан и да види къде отива. Краката й взеха решение още преди умът й да успее да избере. Отдели се от стената и се хвърли през тъмния отвор на вратата секунди, преди тя да се затвори зад нея.

Единствената светлина в стаята, където лежеше Люк, се процеждаше през закованите прозорци от уличните лампи навън. Джослин знаеше, че би могла да помоли за осветление, но предпочиташе сумрака — той криеше колко сериозни бяха раните му, бледността на лицето му, торбичките под очите му.

Всъщност, в дрезгавината Люк ужасно приличаше на момчето, което Джослин познаваше в Идрис, още преди сформирането на Кръга. Спомни си го в училищния двор — възслаб, с кестенява коса, сини очи и неспокойни ръце. Той бе най-добрият приятел на Валънтайн и затова никой не го поглеждаше. Дори и тя, в противен случай не би останала така изумително сляпа за чувствата му към нея.

Припомни си деня, в който се бе омъжила за Валънтайн и ярките лъчи на слънцето, нахлуващи през кристалния покрив на Залата на Съглашението. Тя беше на деветнайсет, а Валънтайн на двайсет — родителите й не бяха никак щастливи, че се омъжва толкова млада. Неодобрението им не означаваше нищо за нея — те просто не разбираха. Толкова бе сигурна, че за нея не може да има друг, освен Валънтайн.

Люк им беше кум. Помнеше изражението му, докато тя вървеше по пътеката към олтара. Беше го погледнала за миг, преди да насочи цялото си внимание към Валънтайн, и си бе помислила, че сигурно не е добре — изглеждаше болен. А после, на Площада на Ангела, докато гостите се разхождаха насам— натам (повечето членове на Кръга бяха там — от наскоро оженилите се Мерне и Робърт Лайтууд до едва петнайсетгодишният Джеръми Понмерси), а тя стоеше с Валънтайн и Люк, някой бе подхвърлил старата шега, че ако младоженецът не се бил появил, Джослин трябвало да се омъжи за кума. Люк носеше вечерно облекло със златните руни за късмет в брака и изглеждаше наистина красив, но докато всички други се бяха разсмели, той бе пребледнял като платно. „Мисълта да се омъжи за мен трябва да му е ужасно противна“, казала си бе Джослин, докосвайки рамото му през смях.

— Не се бой! — подхвърлила бе на шега. — Вярно, че се познаваме открай време, но ти обещавам, че никога няма да ти се наложи да се ожениш за мен.

А после се беше появила Аматис, дърпайки след себе си смеещия се Стивън, и Джослин напълно бе забравила за Люк, начина, по който той я гледаше… и странния начин, по който Валънтайн бе погледнал него.

Тя се обърна към Люк и подскочи в стола си. За първи път от няколко дни насам очите му бяха отворени и почиваха върху нея.

— Люк!

Той изглеждаше объркан.

— Колко… колко време съм спал?

Джослин жадуваше да се хвърли в прегръдките му, ала дебелите превръзки около гърдите му я възпряха. Вместо това взе ръката му в своята и я притисна до бузата си, преплитайки пръсти в неговите. Затвори очи и усети как под клепачите й се процеждат сълзи.

— Около три дни.

— Джослин — сега вече в гласа му прозвуча истинска тревога. — Защо сме в участъка? Къде е Клеъри? Наистина не си спомням…

Джослин свали сплетените им ръце и като събра цялото спокойствие, на което беше способна, му разказа какво се бе случило — за Себастиан и Джейс, за демонския метал, с който беше ранен, и за помощта на Претор Лупус.

— Клеъри — заяви Люк веднага щом тя свърши. — Трябва да я намерим.

И като издърпа ръката си от нейната, опита да седне в леглото. Дори на слабата светлина в стаята, Джослин видя как потръпна от болка, а бледността му се засили.