Касандра Клеър - Град на изгубени души

„Париж” помисли си Клеъри и се шмугна зад една кола, докато Себастиан пресичаше улицата. „В Париж сме.”

Ама че ирония. Открай време си мечтаеше да посети Париж с някой, който го познава. Мечтаеше да се разходи из улиците му, да види реката, да нарисува сградите. Но никога не си бе представяла това — как се промъква след Себастиан по булевард „Сей Жермен” покрай яркожълт Ьигеаи бе ро§ 1е 1, нагоре по авеню, където баровете бяха затворени, но в канавките беше пълно с бирени бутилки и угарки, надолу по тясна уличка, от двете страни, на която се издигаха къщи. Себастиан спря пред една от тях и Клеъри се закова на място, плътно долепена до стената.

Видя го да вдига ръка и да въвежда някакъв код в кутията до вратата; очите й следяха всяко движение на пръстите му. Чу се изгцракване, вратата се отвори и той се шмугна вътре. В мига, в който тя се затвори, Клеъри се втурна след него и въведе същия код (Х235), след което зачака да чуе тихия звук, който означаваше, че е отключено. Когато той се разнесе, Клеъри не бе сигурна дали е облекчена или учудена. „Не би трябвало да е толкова лесно”

Миг по-късно вече стоеше във вътрешен двор — квадратен и ограден от обикновени на вид сгради. Три стълбища се виждаха през отворени врати, ала от Себастиан нямаше и следа.

Значи нямаше да бъде толкова лесно.

Клеъри пристъпи напред, макар да си даваше сметка, че така излиза от прикритието на сенките. Небето изсветляваше с всяка изминала минута. Мисълта, че може да бъде забелязана, бе като студени пръсти по гърба й и тя побърза да се скрие в сянката на първото изпречило й се стълбище.

То бе съвсем обикновено, с дървени стъпала, които водеха както нагоре, така и надолу; на стената висеше евтино огледало, в което Клеъри видя собственото си бледо лице. Във въздуха витаеше натрапчива миризма на разлагащи се боклуци и за миг тя се зачуди дали не е близо до мястото, където държаха боклукчийските кофи, преди нещо в уморения й мозък да прегцрака — вонята означаваше демонско присъствие.

Изтощените й мускули бяха започнали да треперят, ала тя сви ръце в юмруци. Болезнено ясно си даваше сметка, че е напълно невъоръжена. Пое дълбока глътка от зловонния въздух и заслиза по стълбите.

Миризмата ставаше все по-силна, а мракът — все по-гъст, докато Клеъри се спускаше по стълбището, мечтаейки си за етили и руна за нощно зрение. Само че не можеше да направи нищо, затова продължи да следва извиващото се стълбище. Изведнъж изпита прилив на благодарност, че е тъмно — беше стъпила в нещо лепкаво. Стисна перилата и се опита да диша през устата. Сега мракът бе толкова непрогледен, че тя вървеше слепешком. Сърцето й думкаше така силно, че несъмнено оповестяваше присъствието й. Улиците на Париж и обикновеният свят й се струваха на светлинни години от това място, където бяха единствено тъмнината и тя, спускаща се все по-надолу и по-надолу.

И тогава някъде в далечината припламна светлинка — малка точица, като връхчето на внезапно запалена кибритена клечка. Клеъри се долепи още по-плътно до парапета и почти приклекна, докато светлината постепенно се уголемяваше. Сега вече виждаше ръката си и очертанията на стъпалата пред себе си. Оставаха само няколко. Слезе по тях и се огледа наоколо.

Всяка прилика с обикновена жилищна сграда бе изчезнала. Някъде в мрака зад нея дървените стъпала бяха отстъпили място на скала и сега тя се намираше в малка стая с каменни стени, осветена от факла, която хвърляше мъждукаща зеленикава светлина. Върху гладкия каменен под бяха вдълбани многобройни причудливи символи, които Клеъри внимателно заобиколи, докато прекосяваше стаята, за да стигне до единствения друг изход — извита арка, образувана от две внушителни декоративни секири, на чийто връх бе поставен човешки череп.

Откъм коридора под арката се чуваха гласове. Бяха твърде далече, за да може Клеъри да различи каквито и да било думи, но несъмнено бяха гласове. Насам, сякаш казваха те. Последвай ни.

Клеъри се загледа в черепа и празните очни ямки се взряха насмешливо в нея. Зачуди се къде ли се намира — дали Париж все още бе над нея или се бе озовала в съвършено различен свят, както ставаше, когато някой прекрачеше в Града на тишината. Помисли си за Джейс, когото бе оставила да спи сякаш в друг живот.

Правеше го заради него, напомни си тя. За да си го върне. Мина под свода и инстинктивно се долепи до стената. Закрачи безшумно напред, докато гласовете постепенно се усилваха. В коридора не беше съвсем тъмно — на всеки няколко крачки факли хвърляха зеленикава светлина и излъчваха мирис на изгоряло.