Касандра Клеър - Град на изгубени души

Освирепял, демонът, чието лице бе съсякла, атакува отново. Този път брадвата отряза единия му крак, но другият се обви около китката на Клеъри. Пареща агония се разля по ръката й; тя изпищя и опита да се отскубне, ала хватката на демона беше прекалено здрава. Струваше й се, че в кожата й се впиват безброй нажежени игли. Като продължаваше да пищи, тя стовари левия си юмрук в лицето му, там, където се бе забила брадвата й малко по-рано. Чудовището изсъска и охлаби хватката си едва забележимо; Клеъри се освободи в същия миг, в който то замахна…

Искрящо острие проряза въздуха, дошло незнайно откъде, и потъна в черепа на демона. Пред смаяния поглед на Клеъри той изчезна и тя видя брат си — в ръката си държеше серафимска кама, демонска кръв бе оплискала бялата му риза. Стаята зад него беше празна, с изключение на едно от чудовищата, което потръпваше, докато от отсечените му крака шуртеше кръв като бензин от смачкана кола.

Себастиан. Клеъри се взираше изумено в него. Наистина ли току— що бе спасил живота й?

— Стой далеч от мен, Себастиан — изсъска тя.

Той като че ли не я чу.

— Ръката ти.

Клеъри сведе поглед към дясната си китка, която още пулсираше болезнено. Там, където смукалцата на демона се бяха впили в кожата й, сега имаше дебела ивица от рани с формата на кафени чинийки, които бързо потъмняваха, придобивайки отвратителен синкавочерен цвят.

Клеъри отново вдигна очи към брат си. Бялата му коса бе като ореол в мрака. Или пък се дължеше на факта, че зрението й бързо отслабваше. Светлината образуваше ореоли около зелената факла на стената и серафимската кама в ръката на Себастиан. Той говореше, ала думите му се сливаха неразбираемо, сякаш идваха изпод вода.

— … смъртоносна отрова — казваше той. — Какво, по дяволите, мислеше, Клариса? — Гласът му ту заглъхваше, ту отново се усилваше. Клеъри се бореше да се съсредоточи. — … да се изправиш срещу шест демона дахак само с една декоративна брадва…

— Отрова — повтори тя и за миг лицето му дойде на фокус; напрегнатите линии около устата и очите му бяха стряскащо подчертани. — Е, значи все пак не ми спаси живота, а?

Ръката й се сгърчи и тя изпусна брадвата, която издрънча върху каменния под. Усети как пуловерът й се закачи за грапавата стена, докато бавно се свличаше надолу. Не искаше нищо друго, освен да легне на пода, но Себастиан нямаше намерение да я остави да си почине. Ръцете му се плъзнаха под нейните, вдигнаха я и ето че той я носеше, преметнал здравата й ръка около врата си. Клеъри искаше да се съпротивлява, ала не й бе останала никаква сила. Опари я остра болка в сгъвката на лакътя — докосването на етили. Безчувственост скова тялото й. Последното, което видя, преди да склопи клепачи, бе черепът върху арката. Готова бе да се закълне, че в празните очни ямки се таи смях.

Болка и гадене я връхлитаха на все по-задушаващи талази, около себе си виждаше единствено размазани цветове. Знаеше, че брат й я носи на ръце — при всяка негова стъпка сякаш забиваха шиш за лед в главата й. Усещаше, че се е вкопчила в него и силата на ръцете му й вдъхваше сигурност… колко странно, че каквото и да било у Себастиан можеше да й вдъхва сигурност, странно бе и това, че той сякаш адски внимаваше да не я раздрусва, докато върви. Като от много далеч, Клеъри чуваше накъсаното си дишане, чуваше и как брат й повтаря името й.

А после всичко потъна в тишина. За миг си помисли, че това е краят — че бе загинала в битка с демони, както повечето ловци на сенки. После обаче почувства ново парване от вътрешната страна на ръката си и по вените й сякаш се разля лед. Затвори очи от болка, ала студът на онова, което Себастиан бе направил, бе като да й плиснат чаша вода в лицето. Много бавно светът престана да се върти около нея, а болката и гаденето отслабнаха, докато не станаха просто леки вълнички в потока на кръвта й. Клеъри отново можеше да диша.

Пое си рязко дъх и отвори очи.

Синьо небе.

Лежеше по гръб и се взираше в безкрайно синьо небе, по което тук— таме плаваха пухкави облачета, като небето, нарисувано на тавана в лечебницата на Института. Протегна скованите си от болка ръце. Около дясната китка все още носеше следите от своята гривна от рани, макар че те бързо избледняваха и вече бяха придобили светлорозов цвят. Върху лявата й ръка имаше иратце, което също избеляваше, в сгъвката на лакътя й бе нарисувана обезболяваща руна.

Клеъри вдъхна голяма глътка есенен въздух, в който се долавяше ухание на листа. Виждаше върхове на дървета, чуваше шум на коли и…