Касандра Клеър - Град на изгубени души

Клеъри скръсти ръце на гърдите си; въздухът беше свеж, ала студен — усещаше се пощипването на наближаващата зима.

— Е, за това си прав.

— Валънтайн грешеше. Напълно обсебен от неправдите, които смяташе, че е понесъл от Клейва, той мислеше единствено как да им докаже, че е прав. Искаше Ангелът да се надигне и да оповести, че Джонатан, ловецът на сенки, се е преродил в него, че той е техният водач и че единственият правилен начин е неговият.

— Само че не стана точно така.

— Знам какво стана. Лилит ми разказа. — Подхвърли го съвсем нехайно, сякаш разговорите с майката на всички магьосници бяха нещо, което може да се случи на всекиго. — Не се заблуждавай, че е било в резултат на някаква особена състрадателност от страна на Ангела, Клеъри. Ангелите са студени като ледени висулки. Разиел се разлюти, защото Валънтайн забрави мисията на всички ловци на сенки.

— Която е?

— Да убиват демони. Това е нашето предназначение. Не може да не си чула, че през последните години все повече и повече демони успяват да се промъкнат в нашия свят. И че нямаме никаква идея как да ги възпрем.

Отзвук от думи отекна в съзнанието на Клеъри, нещо, което Джейс й бе казал първия път, когато посетиха Ерада на тишината, сякаш в един друг живот. „Бихме могли да се предпазим от тяхното нашествие, но още никой не е успял да разбере как да стане това. В действителност набезите на демоните стават все по-интензивни. Преди инвазията на демоните в нашия свят беше по-малка и можеше лесно да бъде овладяна. Но съм свидетел как броят на преодолелите стените между световете нараства все повече. Клейвът постоянно изпраща ловци на сенки, някои от които така и не се връщат.”

— Задава се чудовищна война с демоните, а Клейвът е отчайващо неподготвен — продължи

Себастиан. — Поне за това баща ми беше прав. Твърде закостенели са, за да се вслушат в предупреждения или да се променят. За разлика от Валънтайн, аз не жадувам за унищожение на всички долноземци, но се тревожа, че слепотата на Клейва ще обрече на гибел света, който ловците на сенки бранят.

— И очакваш от мен да ти повярвам, че те е грижа дали този свят няма да бъде унищожен?

— Е, аз все пак живея тук — отвърна Себастиан, доста по-меко, отколкото Клеъри очакваше.

— А понякога извънредните ситуации изискват вземането на извънредни мерки. За да победиш врага, може да се наложи да го опознаеш и дори да сключиш примирие с него. Ако успея да накарам онези Велики демони да ми повярват, бих могъл да ги подлъжа тук, където и те, и техните последователи ще бъдат разгромени. Това би трябвало да обърне нещата. Демоните ще научат, че не е така лесно да сложат ръка на този свят.

Клеъри поклати глава.

— И как смяташ да го направиш? Само ти и Джейс? Не ме разбирай погрешно, вие сте страховити противници, но дори вие двамата…

Себастиан се изправи.

— Ти наистина ли вярваш, че не съм го домислил? — Погледна я отгоре, а есенният вятър развяваше бялата му коса около лицето му. — Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Клеъри се поколеба.

— Джейс…

— Все още спи. Повярвай ми, знам. — Той й протегна ръка. — Ела с мен, Клеъри. Ако не мога да те накарам да повярваш, че имам план, може би ще успея да ти го докажа.

Тя се взря в него. Като дъжд от конфети в главата й се подгониха образи: магазинът в Прага, златният й пръстен, изпаднал нейде в мрака, Джейс, притиснал я до стената на нишата в нощния клуб, огромните аквариуми с плаващите в тях трупове. Себастиан със серафимска кама в ръка.

„Да ти го докажа.”

Тя пое ръката му и го остави да я издърпа на крака.

Решено бе (макар и след дълги спорове), че за да осъществи призоваването на Разиел, отборът на добрите ще трябва да открие някое доста закътано местенце.

— Не върви да призовем осемнайсетметров ангел насред Сентрал Парк — сухо отбеляза Магнус. — Хората може и да забележат, дори в Ню Йорк.

— Разиел е висок осемнайсет метра? — попита Изабел. Беше се свлякла в едно кресло, което бе придърпала до масата. Под очите й имаше тъмни кръгове — също като Алек, Магнус и Саймън, тя беше изтощена. Бяха будни от часове, потънали в книгите на Магнус, някои от които бяха толкова стари, че страниците им бяха тънки като лукови люспи. И Изабел, и Алек владееха гръцки и латински, Алек се справяше с демонските езици по-добре от сестра си, но въпреки това имаше много текстове, които единствено Магнус можеше да разбере. След като си дадоха сметка, че биха били по-полезни другаде, Мая и Джордан си тръгнаха, за да отидат в изоставения участък и да видят как е Люк. Междувременно Саймън се бе опитал да помогне с каквото може — носеше им храна и кафе, както и още хартия и моливи, преписваше символи по инструкции на Магнус и дори нахрани Председателя Мяу, който му се отблагодари, като повърна топка косми на пода в кухнята.