Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Валънтайн се променил — довърши Клеъри вместо него. — Люк ми каза.

— Обичал баща си и едновременно го ненавиждал. Нещо, което сигурно разбиращ тъй като познаваш Джейс. Валънтайн ни възпита така, както самият той е бил възпитаван. Човек винаги се връща към онова, което познава.

— Но Джейс… — каза Клеъри. — Валънтайн го е научил не само как да се бие. Научил го е да говори различни езици, да свири на пиано…

— Било е влиянието на Джослин — Себастиан изрече името неохотно, сякаш го мразеше. — Според нея Валънтайн трябвало да може да разговаря за книги, изкуство, музика… а не само да знае как се убива. И той го предал на Джейс.

От лявата им страна се издигна синя порта от ковано желязо. Себастиан се мушна през нея и даде знак на Клеъри да стори същото. За разлика от него, на нея не й се наложи да наведе глава и тя го последва, пъхнала ръце в джобовете си.

— Ами ти?

Себастиан вдигна ръце… ръцете на майка й — сръчни, с дълги пръсти, създадени, за да държат химикалка или четка за рисуване.

— Аз овладях инструментите на войната и се научих да рисувам с кръв. Не съм като Джейс.

Намираха се на тясна уличка, която минаваше между сгради, построени от същите златисти камъни, от които бяха издигнати много от зданията в Париж; медно— зеленикавите им покриви проблясваха на слънчевата светлина. От лявата страна имаше кафене — дървената му табела, полюшваща се на стълб от ковано желязо, бе единственият знак, че наблизо изобщо има някакви заведения.

— Тук ми харесва — обясни Себастиан, проследявайки погледа й, — защото сякаш попадаш в отминало време. Няма шум от коли, няма неонови лампи. Тук е… спокойно.

Клеъри се взря в него.

„Лъже”, помисли си. „Себастиан не може да има такива мисли. Себастиан, който се опита да изпепели Аликанте, не може да иска „спокойствие”.

После се замисли за мястото, където бе отраснал. Никога не го беше виждала, но Джейс й го беше описал. Малка къшурка в една долина край Аликанте. Нощите там трябва да са били тихи, а небето — пълно със звезди. Но дали това му липсваше? Способен ли бе на нещо такова? Може ли да имаш подобни чувства, когато дори не си човек?

Не те ли измъчва, искаше й се да го попита. Да се намираш на мястото, където е отраснал и живял истинският Себастиан Верлак, докато не загинал от твоята ръка? Да вървиш из тези улички, носейки неговото име, като знаещ че някъде леля му още скърби за него? И какво имаше предвид, когато каза, че не си очаквал той да се съпротивлява?

Черните очи на Себастиан я гледаха изпитателно. Знаеше, че той притежава чувство за хумор — у него имаше саркастична жилка, която понякога доста наподобяваше тази на Джейс. Ала той не се усмихваше.

— Да вървим. — Думите му я извадиха от унеса. — Това място предлага най-вкусния горещ шоколад в Париж.

Клеъри не бе сигурна как ще разбере дали наистина е така, при положение че беше в Париж за първи път, но след като го опита, бе принудена да признае, че шоколадът е превъзходен. Приготвяха го на масата пред теб (която бе малка и дървена, също като старовремските столове с високи облегалки) в син керамичен съд, като използваха сметана, шоколад на прах и захар. Резултатът беше толкова гъста напитка, че лъжичката можеше да застане изправена в нея. Поръчаха си и кроасани и ги изядоха, като ги топяха в шоколада.

— Нали знаещ че ако искаш още един кроасан, ще ти донесат — подхвърли Себастиан, облягайки се назад в стола си. Бяха с десетилетия по-млади от останалите гости в заведението, забеляза Клеъри. — Нахвърли му се като вълк.

— Гладна съм — сви рамене Клеъри. — Виж, ако искаш да говориш с мен, говори. Убеди ме.

Себастиан се приведе напред, подпирайки лакти на масата и Клеъри си спомни как предишната нощ бе погледнала в очите му и бе забелязала сребърния ореол около ирисите им. — Мислех си за онова, което каза снощи.

— Снощи халюцинирах. Не помня какво съм ти казала.

— Попита ме на кого принадлежа.

Клеъри, която тъкмо поднасяше чашата с шоколад към устата си, замръзна.

— Така ли?

— Да. — Очите му се взираха изпитателно в лицето й. — А аз нямам отговор.

Клеъри остави чашата на масата, почувствала се изведнъж страшно неловко.

— Не е нужно да принадлежиш на когото и да било — каза. — То е просто израз.

— Е, нека аз те попитам нещо. Мислиш ли, че можеш да ми простиш? Искам да кажа, смяташ ли, че някой като мен заслужава прошка?

— Не знам. — Клеъри улови ръба на масата. — Аз… имам предвид, че не знам много за опрощението от религиозна гледна точка, а само за обикновената прошка, която даваме на хората около нас. — Пое си дълбоко дъх, давайки си сметка, че е започнала да дърдори. Имаше нещо в настойчивостта, с която тъмните му очи бяха вперени в нея, сякаш действително очакваше тя да му даде отговор на въпроси, на които никой не можеше да отговори. — Знам, че трябва да направиш нещо, за да заслужиш прошка. Да се промениш. Изповядай се, покай се… и изкупи вината си.