Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Не е вярно! — сопна се Клеъри. — Тя имаше кутия, в която държеше бебешките ти неща. Вадеше я и плачеше над нея. Всяка година на рождения ти ден. Знам, че сега кутията е в стаята ти.

Тънките изящни устни на Себастиан се извиха. Той се извърна от нея и тръгна по улицата.

— Себастиан! — извика Клеъри след него. — Себастиан, почакай.

И сама не бе сигурна защо искаше той да се върне. Вярно, нямаше представа къде се намира, нито как да се прибере в апартамента, но не беше само това. Искаше да продължи да спори, да го опровергае, да докаже, че не е това, което той твърди. Повиши глас и изкрещя:

— Джонатан Кристофър Моргенстърн!

Той спря, обърна се бавно и я погледна над рамото си.

Клеъри тръгна към него, а той я наблюдаваше как върви, наклонил глава на една страна и присвил черните си очи.

— Обзалагам се, че дори не знаеш второто ми име — каза тя.

— Адел. — Имаше някаква напевност в начина, по който го изрече; фамилиарност, която я накара да се почувства неловко. — Клариса Адел.

Тя стигна до него.

— Защо Адел? Никога не научих.

— И аз не знам — отвърна той. — Но знам, че Валънтайн никога не е искал да се казваш Клариса Адел. Искал е да те кръсти Серафина, на майка си. Нашата баба. — Себастиан се завъртя и отново пое напред, но този път Клеъри вървеше до него. — Умряла, след като дядо ни бил убит… разрив на сърцето. Умряла от скръб, казваше Валънтайн винаги.

Клеъри се замисли за Аматис, която никога не бе успяла да прежали загубата на първата си любов, Стивън; за бащата на Стивън, който умрял от мъка; за инквизиторката, чийто цял живот бе посветен на отмъщението. За майката на Джейс, прерязала вените си, когато мъжът й умрял.

— Преди да срещна нефилимите, бих казала, че е невъзможно да се умре от скръб — каза тя. Себастиан се изсмя сухо.

— Ние не се обвързваме като мунданите. Е, понякога се случва. Не всички са еднакви. Ала връзките между нас обикновено са дълбоки и неразривни. Ето защо не се погаждаме особено добре с онези, които не са като нас. Долноземци, мундани…

— Майка ми се жени за долноземец — жегнато каза Клеъри. Бяха спрели пред квадратна каменна сграда с боядисани в синьо капаци на прозорците, в самия край на уличката.

— Някога той беше нефилим — отвърна Себастиан. — А и виж баща ни. Майка ти го предаде и избяга от него, но въпреки това той прекара остатъка от живота си в очакване да я открие и убеди да се върне при него. Онзи гардероб, претъпкан с дрехи… — той поклати глава.

— Но Валънтайн учел Джейс, че любовта е слабост и че тя ще го унищожи.

— Сигурно и ти би мислила така, ако беше прекарала половината си живот, преследвайки някой, който те мрази и в червата, защото си неспособен да го забравиш? Ако знаеше, че онзи, когото най-много си обичала на този свят, ти е забил нож в гърба и го е завъртял в раната? — Себастиан се приведе към нея, толкова близо, че когато проговори, дъхът му раздвижи косата й. — Може би наистина приличаш повече на майка си, отколкото на баща ни. Но какво значение има това? В костите ти има безпощадност, а в сърцето ти — лед, Клариса. И не ми казвай, че не е така.

Преди Клеъри да успее да му отговори, той се отдръпна и изкачи стъпалата на къщата със сини капаци. До вратата имаше редичка електрически звънци, а срещу всеки тях — табелка с написано на ръка име. Себастиан натисна бутона, до който пишеше „Магдалена”, и зачака. След известно време откъм домофона долетя накъсан глас.

— Qui?*

* Кой е? (фр.) — Бел. прев.

— Fils et fille Valentine. Nous avons eu un rendez-vous .**

** Синът и дъщерята на Валънтайн. Имахме уговорена среща, (фр.) — Бел. прев.

Последва пауза, а след това домофонът избръмча. Себастиан дръпна входната врата и я задържа отворена, любезно оставяйки Клеъри да мине пред него. Стълбището беше дървено, изтъркано и гладко като корабна стена. Без да говорят, те се изкачиха с тежка стъпка на последния етаж, където вратата беше открехната. Себастиан влезе пръв, а Клеъри го последва.

Озова се в просторна, проветрива и светла стая с бели стени и завеси. През един от прозорците можеше да види улица с ресторанти и бутици. По нея минаваха коли, ала шумът им не проникваше в апартамента. Подът беше от полирано дърво, мебелите (също дървени) бяха боядисани в бяло, а по меките дивани имаше пъстри възглавнички. Една част от апартамента беше оформена като студио. През прозореца на покрива струеше светлина и падаше върху дълга дървена маса. Имаше стативи, наметнати с покривки, така че не се виждаше какво има отдолу. От една закачалка на стената висеше изцапан с бои гащеризон.